Выбрать главу

Барби изгаряше от жажда, ето защо не се изненада много, когато един от новоназначените полицаи се появи с чаша вода в едната си ръка и лист хартия с прикрепена към него химикалка в другата. Да, точно така ставаха тези неща, без значение дали си във Фалуджа, Тикрит, Хила, Мосул или Багдад. И както изглеждаше, Честърс Мил не правеше изключение от правилото.

Въпросният новоназначен полицай се оказа Рени Младши.

— Ей, виж се само! — подхвърли му Младши. — Изобщо не приличаш на оня тарикат, който нямаше търпение да приложи армейските си номерца върху нас, а? — Той вдигна ръката, в която държеше листа, и потърка слепоочието си с върховете на пръстите си. Хартията изшумоля.

— Ти също не изглеждаш добре — отвърна му Барби.

Младши отпусна ръката си.

— Здрав съм като птичка — изръмжа.

„Ето това вече е странно“ — помисли си Барби. Някои хора казваха „здрав съм като камък“, а други — „волен съм като птичка“, но Доколкото знаеше, никой не казваше „здрав съм като птичка“. Вероятно нямаше никакъв смисъл, но…

— Сигурен ли си? Очите ти са кървясали.

— Супер съм си. И не съм дошъл тук, за да говорим за мен.

Барби, който добре знаеше защо е дошъл Младши, попита:

— Това вода ли е?

Посетителят му сведе поглед към чашата, сякаш съвсем бе забравил за нея.

— Да. Шерифът каза, че може да си жаден. Жаден като Бен Ладен — подметна и избухна в смях, сякаш тази безсмислица беше най-остроумната шега. — Искаш ли я?

— Да, моля.

Младши му подаде чашата. Барби се протегна към нея и полицаят тутакси я дръпна обратно. Естествено. Така ставаха тези неща.

— Защо ги уби? Просто ми е любопитно, Ба-а-арби. Защото Анджи спря да ти бута? А после откри, че Дуди си пада повече по това нея да я лижат, вместо тя да ближе? Може би Когинс е видял нещо, което не е трябвало да вижда? И Бренда е станала подозрителна. И защо не? Нали и тя е ченге? Ченге по полов път!

И той отново се засмя, ала под привидната му веселост дебнеше черна бдителност. И болка. Но нищо друго; Барби беше абсолютно сигурен в това.

— Е? Нищо ли няма да кажеш?

— Казах ти. Бих искал малко вода. Жаден съм.

— Да, бас държа, че си жаден. Тоя спрей е много лют, нали? Подочух, че си служил в Ирак. Как беше?

— Жега.

Младши отново се засмя и част от водата се разля върху китката му. Не трепереха ли ръцете му? И това аленочервено ляво око, което не спираше да сълзи… Младши, какво те тормози? Мигрена? Или нещо по-лошо?

— Уби ли някого?

— Само с манджите си.

Младши се усмихна, сякаш искаше да каже: „Як лаф, як!“

— Ти не беше никакъв готвач тука, Ба-а-арби. А офицер за свръзка. То и професионалната ти характеристика казва същото. Баща ми провери какво пише за тебе в интернет. Не е много, но е напълно достатъчно. Според него си човек от разузнаването. А може да въртиш и операции под прикритие. Нещо като военен Джейсън Борн, нали?

Барби мълчеше.

— Хайде, изплюй камъчето, няма ли да ми кажеш дали си убивал? Или май трябва да те питам колко души? Освен тукашните ти жертви, естествено.

Барби не каза нищо.

— Пич, тая вода е страхотна. Налях я от хладилника на горния етаж. Леденостудена е!

Барби продължаваше да мълчи.

— Вие, военните, винаги се връщате с разни проблеми. Нагледал съм се на подобни случаи по телевизията. Хайде, прав ли съм, или лъжа? Истина или грешка?

Не, това определено не беше мигрена. Или поне той не беше чувал за мигрена с подобни проявления.

— Младши, много ли те боли главата?

— Изобщо не ме боли.

— Откога страдаш от главоболие?

Младши се наведе и внимателно остави чашата на пода. Тази вечер на колана му имаше кобур с пистолет. Той извади оръжието и го насочи към Барби. Стърчащото между решетките дуло леко трепереше.

— Ще продължаваш ли да се правиш на доктор?

Барби се вгледа в пистолета. Беше сигурен, че оръжието не е част от сценария — все пак Големия Джим имаше планове за него, които (колкото и подмолни да бяха) едва ли включваха да бъде застрелян в Кафеза, при положение че всички от горния етаж можеха да се втурнат долу и да видят, че вратата на килията е заключена, а жертвата е невъоръжена. От Младши обаче можеше да се очаква всичко, понеже младежът беше сериозно болен и като нищо щеше да пренебрегне бащиния сценарий.