— Този момент при мен дойде в четвърти клас. В началното училище на главната.
— Разкажи ми.
— Няма да ми отнеме много време. Онзи следобед беше най-дългият в живота ми, но иначе историята е кратка.
Той зачака.
— Единствено дете съм. Баща ми притежаваше местния вестник, беше наел двама репортери и един рекламен агент, но основно той движеше нещата, защото така му харесваше. Никой не се съмняваше, че аз ще поема вестника, когато той се пенсионира. Той вярваше в това, майка ми вярваше в това, учителите ми вярваха в това, аз също вярвах в това, разбира се. Образованието ми в колеж беше предварително планирано. Никакъв Мейнски университет, не и за момичето на Ал Шамуей. Момичето на Ал Шамуей щеше да влезе в Принстън. Аз бях четвъртокласничка, но знаменцето на Принстън вече висеше над леглото ми. Куфарите ми на практика бяха стегнати. Всички — в това число и аз — боготворяха земята, по която стъпвах. Всички, с изключение на съучениците ми. По онова време не разбирах причините, но сега се чудя как съм могла да бъда толкова неориентирана. Седях на първия ред и винаги вдигах ръка, когато госпожа Коно зададеше въпрос. Винаги отговарях правилно. Гледах да предавам домашните си по-рано и исках да ми възлагат допълнителни задачи. Учех се добре и си падах малко подмазвачка. Веднъж, когато се върна в клас, след като ни беше оставила сами за пет минути, госпожа Коно видя, че носът на малката Джеси Вейкън е разкървавен. Госпожа Коно заплаши, че ще ни накара да останем след часовете, ако никой не ѝ каже кой го е направил. Аз вдигнах ръка и казах, че Анди Манинг е ударил Джеси, защото тя не му е услужила с гумичката си. Не смятах, че върша нещо нередно, защото това беше самата истина. Картинката ти е ясна, нали?
— Напълно.
— Този малък епизод преля чашата. Няколко дена по-късно, докато пресичах общинския парцел на път за вкъщи, от Моста на мира изскочиха шест момичета, които се струпаха около мен. Предвождаше ги Лайла Страут, която сега е Лайла Килиан — тя се омъжи за Роджър Килиан. Точно такъв мъж заслужава. Ако някой ти каже, че детската злоба се стопява с времето, не му вярвай. Заведоха ме на естрадата. Отначало се съпротивлявах, но две от тях — Лайла и Синди Колинс, която е майка на Тоби Манинг — ме удариха. Не по рамото, където обикновено удрят децата. Синди ме прасна по бузата, а Лайла заби юмрука си в дясната ми гърда. Страшно ме заболя. Гърдите ми растяха и изпитвах болка дори при най-лекото докосване. Разплаках се. Това обикновено е сигналът — поне при децата, — че нещата са стигнали твърде далеч. Не и тогава. Когато се разпищях, Лайла каза: „Млъкни или ще стане по-лошо.“ Нямаше кой да ми помогне. Беше студено и ръмеше, така че общинският парцел беше пуст. Само ние бяхме там. Лайла ме удари толкова силно по носа, че ми потече кръв. След това каза: „Дребна сврака клюкарка! Кучета ще те излагат като попарка!“ Другите момичета се засмяха. Казаха ми, че всичко е заради това, че съм издала Анди. Тогава и аз си мислех така, но сега знам, че е имало и много други неща, като се стигне чак до стилните ми поли, блузи и панделки. Те носеха дрехи, а аз — одежди. Анди беше просто капката, преляла чашата.
— Какво ти направиха?
— Удряха ми шамари. Дърпаха ми косата. И ме… плюха. Всички. Това стана, когато коленете ми се подкосиха и се свлякох на естрадата. Ревях, та се късах, криейки лицето си с ръце, но ги усещах. Плюнките са топли, нали знаеш?
— Да.
— Казваха, че съм любимката на учителите, добричкото бонбонче и госпожичката, чиито лайна не миришат. И тогава, тъкмо когато си мислех, че са приключили, Кори Макинтош каза: „Да ѝ събуем панталоните!“ В онзи ден носех хубави панталони, избрани по каталог от майка ми. Харесвах ги много. Такива панталони носят студентките в Принстън. Поне така си мислех тогава. Започнах да се съпротивлявам още по-ожесточено, но те, разбира се, спечелиха. Четири от момичетата ме притиснаха към пода, за да могат Лайла и Кори да ми свалят панталоните. Тогава Синди Колинс прихна да се смее, като ме сочеше с пръст и крещеше: „Майчице, на гащичките ѝ е щампован Мечо Пух.“ Така беше. И Йори, и Ру също така. Всички избухнаха в смях и… Барби… аз ставах все по-малка… и по-малка… и по-малка. Докато подът на естрадата не се превърна в огромна пустиня, а аз — в дребно насекомо. Дребно насекомо, умиращо сред тази пустиня.
— С други думи, чувствала си се като мравка под лупа.
— О, не! Не, Барби! Беше студено, а не топло. Треперех от студ. Кожата на краката ми беше настръхнала. Кори каза: „Хайде да ѝ свалим и гащичките!“ Това обаче явно им се стори прекалено. Но пък Лайла направи друго „геройство“ — взе хубавите ми панталони и ги хвърли на покрива на естрадата. След това те си тръгнаха. Лайла си тръгна последна, като преди това ми каза: „Ако и този път се раздрънкаш, ще взема ножа на брат ми и ще ти отрежа носа.“