— Какво стана? — попита Барби. Да, ръката му наистина беше до дясната ѝ гърда.
— Какво би направило едно уплашено момиченце. Седях на естрадата и се чудех как да се прибера вкъщи, без половината град да види глупавите ми бебешки гащички. Чувствах се като пълно нищожество. Накрая реших да изчакам да се стъмни. Майка ми и баща ми щяха да се тревожат, може би дори щяха да се обадят в полицията, но мен не ме беше грижа за това. Щях да изчакам да се стъмни, а после щях да мина по страничните улички и да се промъкна вкъщи. Щях да се крия зад дърветата, ако се появеше някой… Вероятно съм задрямала, защото изведнъж пред мен се появи Кайла Бевинс. Тя бе една от тях, и също като тях ме бе удряла, скубала и плюла. Не беше говорила колкото останалите, но беше участвала във всичко. Беше ме държала, докато Лайла и Кори ми сваляха панталоните, а когато те видяха, че единият от крачолите виси от покрива, Кайла се качи на перилата и го преметна назад, за да не мога да го достигна.
Джулия замълча за момент.
— Помолих я да не ме удря. Вече не мислех за такива неща като гордост и достойнство. Помолих я да не сваля бельото ми. След това я помолих да ми помогне. Тя просто стоеше пред мен и слушаше, сякаш не представлявах нищо за нея. Аз не представлявах нищо за нея. Тогава го разбрах. Бях позабравила тази истина, но си я припомних, когато поживях няколко дена под Купола. Накрая престанах да бърборя, просто седях на естрадата и подсмърчах. Тя ме гледа още известно време, после съблече пуловера, който носеше. Беше кафяв и развлечен и стигаше чак до коленете ѝ. Тя беше едро момиче, затова и пуловерът беше голям. Хвърли го върху мен и каза: „Облечи го, ще прилича на рокля“… Само това каза. И въпреки че още осем години учихме заедно, никога повече не разменихме и дума. Понякога в сънищата си я чувам да казва: „Облечи го, ще прилича на рокля.“ И виждам лицето ѝ. На него не са изписани нито омраза и гняв, нито съжаление. Нейният мотив не беше нито съжалението, нито страхът, че може да се раздрънкам. Не знам защо го направи. Не знам защо изобщо се върна. А ти?
— Не — отговори той и я целуна по устата. Кратка, но топла и влажна целувка; страхотна целувка.
— Защо го направи?
— Защото ми се стори, че искаш, а и аз исках. Какво стана след това, Джулия?
— Облякох пуловера и се прибрах вкъщи, какво друго? Нашите ме чакаха.
Тя вдигна гордо брадичката си.
— Така и не им казах какво се случи, а те така и не разбраха. Всеки ден в продължение на една седмица на път за училище виждах панталоните върху малкия конусообразен покрив на естрадата. Всеки път усещах срам и болка — като нож в сърцето. Един ден те изчезнаха. От това болката не изчезна, но все пак понамаля. Притъпи се някак си… Не издадох онези момичета и баща ми толкова побесня, че ми забрани да излизам до юли — можех да ходя само на училище. Не ми разреши и да посетя Музея на изкуствата в Портланд, а бях чакала тази екскурзия цяла година. Заяви, че ще ми позволи да отида в Портланд и че ще възстанови всичките ми привилегии, ако назова имената на децата, които са ме малтретирали. Тази дума употреби — малтретирали. Аз обаче не ги изпортих, и то не защото портенето за децата е смъртен грях.
— Мълчала си, защото си имала чувството, че си си го заслужила.
— Не бих казала „заслужила“. Смятах, че съм получавала неща, за които съм платила, а това съвсем не е същото. Животът ми се промени след това. Продължих да получавам добри оценки, но престанах да вдигам често ръка. Учех се добре, но вече не се натягах. Можех да произнеса прощалното слово при завършването на гимназията, но накрая нарочно влоших леко успеха си, за да не съм пълна отличничка. Направих така, че Карлин Плъмър да спечели това право вместо мен. Не исках нито речта, нито вниманието, свързано с нея. Намерих си приятели, като най-добрите ми бяха от пушкома зад гимназията… Най-голямата промяна беше, че продължих да уча в Мейн, а не в Принстън… където даже ме приеха. Баща ми започна да сипе огън и жупел. Казваше, че дъщеря му няма да учи в „краварски“ колеж, но аз държах на своето.
Тя се усмихна.
— Опитвах се да държа на своето. Компромисът е тайната съставка на всяка любов, а аз обичах много баща си. И двамата си родители обичах много. Първоначално възнамерявах да постъпя в Мейнския университет в Ороно, но през лятото, след като завърших гимназията, кандидатствах в Бейтс, хващайки последния влак — молбата ми беше от тези, които се подават при извънредни обстоятелства. Приеха ме. Баща ми ме накара да платя таксата от собствената си банкова сметка, което аз направих с удоволствие, защото вкъщи вече се беше установил крехък мир след шестнайсетмесечната позиционна война между империята „Властни родители“ и малкото, но добре укрепено княжество „Твърдоглав тийнейджър“. Обявих, че ще уча журналистика и това напълно заглади противоречията, които бяха възникнали след случката на естрадата. Родителите ми така и не разбраха какво е довело до тези противоречия. Не съм тук в Мил заради онзи случка — още отпреди се знаеше, че ще поема „Демократ“, — но съм такава каквато съм, най-вече заради нея.