Тя отново го погледна, в насълзените ѝ очи блестяха предизвикателни пламъчета.
— Не съм мравка обаче. Не съм мравка.
Барби я целуна отново. Тя го прегърна и отговори страстно на целувката му. А когато той измъкна блузата ѝ от колана на панталоните и плъзна ръката си нагоре към гърдите ѝ, тя му пусна език. Когато устните им се раздалечиха за момент, тя задиша учестено.
— Искаш ли? — попита той.
— Да. А ти?
Той пое дланта ѝ и я постави върху дънките си, за да покаже колко много му се иска.
След минута той застана върху нея, като се подпря с лакти на земята. Тя хвана пениса му и го насочи в правилната посока.
— По-внимателно с мен, полковник Барбара. Малко съм позабравила как се прави.
— Това е като карането на велосипед — отговори той.
Оказа се прав.
15.
Когато всичко приключи, тя подпря главата си на ръката му, погледна розовите звезди и го попита за какво мисли в момента.
Той въздъхна.
— За сънищата. За виденията. Всъщност не знам дали не са нещо друго. Носиш ли мобилния си телефон?
— Винаги го нося. Засега батерията му държи, но не мога да кажа колко още ще изкара. На кого искаш да се обадиш? На Кокс, предполагам.
— Предположението ти е правилно. Записала ли си номера му в паметта?
— Да.
Джулия се пресегна към панталоните си, които бяха захвърлени на земята, и измъкна телефона от колана. Набра Кокс и подаде телефона на Барби, който веднага започна да говори. Кокс вероятно бе вдигнал на първото позвъняване.
— Здравей, полковник. Барби е. Вече не съм в Кафеза. Ще рискувам и ще ти кажа къде се намираме. Блек Ридж. Старата овощна градина на Маккой. Имате ли я на вашите… имате я. Разбира се, че я имате. Имате и сателитни снимки на града, нали?
Той се заслуша, след това попита Кокс дали на снимките се вижда блестяща подкова, която огражда хребета и свършва в ТР-90. Кокс отговори отрицателно, а после явно поиска да научи повече подробности.
— Не сега — каза Барби. — Сега искам да направиш нещо за мен, Джим, и то незабавно по възможност. Ще ти трябват два хеликоптера „Чинук“.
Той му обясни какво иска. След малко Кокс отговори нещо.
— Не мога да се заема с това в момента — рече Барби, — а и не би било разумно. Повярвай ми, тук стават много странни неща, освен това имам чувството, че най-лошото тепърва предстои. Може би на Хелоуин, ако извадим късмет. Но не мисля, че ще извадим късмет.
16.
Докато Барби разговаряше с полковник Джеймс Кокс, Анди Сандърс седеше зад сградата на радиостанцията, до стената на склада, и гледаше неестествените звезди. Рееше се високо като хвърчило, беше щастлив като мида и свеж като краставица. Можеха да се намерят и други подходящи сравнения. Усещаше обаче и някаква дълбока тъга — странно кротка, почти утешителна тъга, — която пълзеше в подсъзнанието му като пълноводна подземна река. Досега, в целия си скучен, практичен и обикновен живот, не беше имал предчувствия. Но сега имаше. Това щеше да е последната му нощ тук на този свят. Когато злите хора дойдеха, той щеше да си отиде заедно с Готвача Буши. Проста работа и не чак толкова лоша.
— Плюс това аз вече получих бонус — изрече той. — Беше предвидено да взема онези хапчета и да умра.
— Какво става, Сандърс? — Готвача крачеше по пътеката, осветявайки с фенерче пространството пред босите си крака. „Жабешкото“ долнище на пижама едва се държеше на кльощавия му задник; беше се появил нов аксесоар — голям бял кръст, който висеше на врата му, завързан за груба кожена каишка. Божият воин беше преметнат на рамото му. До приклада се поклащаха две гранати, които бяха завързани на друга каишка. Дистанционното беше в дясната му ръка.
— Нищо, Готвачо — отговори Сандърс. — Просто си приказвах сам. Напоследък ми се струва, че само аз чувам.
— Това са глупости, Сандърс. Пълни глупости. Бог чува. Той прослушва душите ни както ФБР телефоните. Аз също чувам.