Красотата на това сравнение стопли сърцето на Анди. Той му подаде лулата.
— Дръпни си, душата стопли си.
Готвача се засмя дрезгаво и дръпна силно от стъклената лула, задържа дима, а после го изкашля.
— Майчице! — възкликна. — Божията сила! Сила на час, Сандърс!
— Схващаш! — каза Анди. Сети се за Дуди, защото тя често казваше тази дума, и сърцето му отново се сви от мъка. Разтърка разсеяно очите си.
— Откъде взе кръста?
Готвача насочи фенерчето към радиостанцията.
— Когинс има офис там. Кръстът беше в бюрото му. Горното чекмедже беше заключено, но аз успях да го отворя. Знаеш ли какво още намерих там, Сандърс? Най-гнусните списания, които съм виждал някога.
— Деца? — попита Анди. — Не бих се изненадал. Един свещеник може да падне много ниско, когато в него се всели дяволът. Толкова ниско, че за него да не представлява трудност да пропълзи под гърмяща змия дори ако има цилиндър на главата си.
— По-лошо, Сандърс. — Готвача започна да шепне: — Азиатки.
Той вдигна автомата, който лежеше върху бедрата на Анди. Насочи светлината на фенерчето към приклада, където Анди беше написал с маркер „Клодет“.
— Жена ми — обясни му Анди. — Тя беше първата жертва на Купола.
Готвача го сграбчи за рамото.
— Щом я помниш, значи си добър човек, Сандърс. Радвам се, че Бог ни събра.
— Аз също. — Той взе лулата. — Аз също, Готвачо.
— Знаеш какво може да стане утре, нали?
Анди стисна приклада на Клодет. Нямаше нужда да отговаря с думи.
— Вероятно ще носят бронежилетки, така че ако се стигне до престрелка, цели се в главата. Никакви единични изстрели, на автоматична. Ако нещата тръгнат на зле за нас… знаеш какво ще последва, нали?
— Да.
— За края, Сандърс! — Готвача вдигна дистанционното пред лицето си и го освети с фенерчето.
— За края! — отвърна Анди, а после допря дулото на Клодет в дистанционното.
17.
Оли Динсмор се стресна и се събуди от кошмара, който сънуваше. Усещаше, че нещо не е наред. Остана да лежи в леглото си, като се загледа в бледата утринна светлина, която се процеждаше през прозореца. Опита да се убеди, че няма причина за тревога, че всичко е заради кошмара, който вече чезнеше в дълбините на съзнанието му — спомняше си само огъня и виковете.
Не викове. Писъци.
Евтиният му будилник тиктакаше на малката масичка до леглото. Той го сграбчи. Шест без петнайсет, а баща му не вдигаше шум в кухнята. Още по-странно — не се усещаше миризма на кафе. Баща му винаги ставаше преди пет и петнайсет (любимата фраза на Олдън Динсмор беше: „Кравите не чакат“) и в пет и половина винаги вреше кафе.
Не и тази сутрин.
Оли стана и навлече дънките си.
— Татко?
Никакъв отговор. Чуваше се само тиктакането на часовника, а в далечината — мученето на недоволна крава. Момчето се ужаси. Каза си, че всичко е наред и че семейството му, което само допреди една седмица живееше щастливо, вече е понесло предостатъчно беди. Каза си, но не си повярва.
— Тате?
Външният генератор работеше и когато влезе в кухнята, Оли видя светещите екранчета на готварската и микровълновата печка, но старата кафемашина беше тъмна и празна. Дневната също беше празна. Когато Оли се прибра миналата вечер, баща му гледаше телевизия; телевизорът все още работеше, но с намален звук. Някакъв уродлив мъж демонстрираше нови абсорбиращи кърпи.
— Харчите четирийсет долара месечно за хартиени кърпи. Хвърляте си парите на вятъра — каза уродливият мъж от онзи друг свят, където такива неща имат значение.
„Отишъл е да нахрани кравите, това е.“
„А защо не е изключил телевизора, за да спести електричество?“
Имаха голям резервоар за пропан, но запасите бяха на привършване.
— Тате?
Пак никакъв отговор. Оли отиде до прозореца и погледна към обора. Нямаше никого. Разтревожен още повече, той мина по коридора и се приближи до родителската спалня. Тъкмо беше събрал сили да почука на вратата, когато видя, че тя е отворена. Голямото двойно легло не беше оправено (баща му забелязваше безпорядъка само ако имаше такъв в обора) и празно. Оли се канеше да се обърне, когато видя нещо, което го изплаши. Сватбеният портрет на Олдън и Шели, който открай време висеше на стената, вече го нямаше. Един светъл квадрат върху тапетите показваше мястото, на което е бил.
„Няма причини да се плаша.“
Дали?
Оли продължи по коридора. В дъното имаше още една врата, врата, която през последната година беше стояла отворена. Сега тя беше затворена. И на нея беше залепено нещо жълто. Бележка. Още преди да се приближи дотолкова, че да може да я прочете, Оли разпозна почерка на баща си. Нормално беше да го разпознае; когато се връщаха от училище, двамата с Рори често четяха бележки, написани с неговия едър разкривен почерк. Всички те завършваха по един и същи начин.