„Изметете обора и тичайте да си играете. Оплевете доматите и боба и тичайте да си играете. Приберете прането и гледайте да не го окаляте, докато го носите. И тичайте да си играете“.
„Времето за игри отмина“ — помисли си мрачно Оли.
След това в съзнанието му изникна обнадеждаваща мисъл: „Може би сънувам. Възможно е. След като рикоширал куршум уби брат ми, а майка ми се самоуби, защо да не е възможно да сънувам, че се събуждам в празна къща?“
Кравата отново измуча. Мучене в сън — защо пък не.
Вратата с бележката водеше към стаята, в която беше живял дядо му Том. Той страдаше от сърдечна недостатъчност и когато вече не можеше да се грижи сам за себе си, дойде да живее при тях. Отначало успяваше да се довлече някак си до кухнята, където сядаше да се нахрани заедно със семейството, но впоследствие престана да става от леглото. Просто лежеше в леглото си, първо с пластмасова тръбичка, завряна в носа, а после с маска върху лицето. Рори веднъж каза, че той прилича на най-възрастния космонавт в света, за което получи шамар от майка си.
Накрая се наложи да се редуват кой да сменя бутилките му с кислород, а една вечер майка им го намери мъртъв на пода, като че ли беше умрял в опит да стане от леглото. Тя извика Олдън, който дойде, погледна, преслуша гърдите на възрастния мъж и изключи кислорода. Шели Динсмор се разплака. Оттогава стаята през повечето време стоеше затворена.
На бележката пишеше:
Съжалявам. Отиди в града, Оли. Морганови или Дентънови, или преподобната Либи ще те приемат.
Оли дълго време гледа бележката, след това завъртя топката на вратата с вдървената си ръка. Надяваше се гледката да не е гадна.
Не беше. Баща му лежеше на леглото със сплетени на гърдите ръце. Косата му беше сресана така, както я сресваше, когато щеше да ходи в града. Държеше сватбения портрет. Една от старите зелени бутилки с кислород на дядо му стърчеше в ъгъла; Олдън беше закачил бейзболната си шапка на кранчето ѝ.
Оли раздруса рамото на баща си. Замириса му на алкохол и надеждата поживя още няколко секунди в сърцето му.
Може би беше само пиян.
— Татко! Тате! Събуди се!
Оли не усещаше дъха му върху бузата си. Тогава видя, че клепачите на баща му не са съвсем затворени — бялото на очите му се виждаше. Миришеше на пикня.
Баща му си беше направил труда да се среши, но умирайки, се беше изпуснал, също като покойната си съпруга. Оли се зачуди дали той щеше да се откаже, ако знаеше, че ще се случи такова нещо.
Бавно заотстъпва назад. Искаше му се да изпитва усещане, че всичко това е просто кошмар, но не изпитваше. Всичко това беше кошмарна реалност, а човек не може да се събуди от кошмарната реалност. Стомахът му се сви и стомашните сокове започнаха да пълзят нагоре по хранопровода му. Изтича в банята, където го пресрещна някакъв гледащ странно непознат човек. За малко щеше да извика от изненада, преди да осъзнае, че вижда отражението си в огледалото над мивката. Коленичи пред тоалетната чиния, сграбчи тръбите, които двамата с Рори наричаха „инвалидните перила на дядо“, и повърна. Когато му олекна, пусна водата (можеше да я пусне, защото генераторът работеше и защото кладенецът беше дълбок), свали капака и седна върху него. Целият трепереше. До него на мивката стояха две шишенца с лекарства (бяха на дядо му Том) и бутилка „Джак Даниълс“. Всички те бяха празни. Оли вдигна едното от пластмасовите шишенца. На етикета пишеше „перкосет“. Не си направи труда да види какво пише на другото.
— Сега съм сам — каза той.
„Морганови или Дентънови, или преподобната Либи ще те приемат.“
Само че той не искаше да бъде приет. Приет — като мръсните дрехи, които даваше за пране на майка си. Да, той понякога мразеше тази ферма, но в повечето случай я обичаше, фермата го притежаваше, фермата, кравите и купчината дърва. Те бяха негови и той беше техен. Знаеше това, както знаеше и че Рори щеше да си тръгне, за да направи бляскава кариера — първо в колеж, а после в някой далечен град, където щеше да посещава театрални постановки, художествени галерии и какви ли не още други неща. По-малкият му брат беше достатъчно умен да постигне успехи в големия свят; Оли можеше да се научи да се пази от банковите кредити и кредитните карти, но едва ли щеше да постигне нещо повече.
Реши да отиде да нахрани кравите. Канеше се да им даде двойно повече ярма, стига само да пожелаеха да ядат. Някои от кравите дори можеха да поискат да бъдат издоени. При това положение той можеше да си пийне направо от вимето, както правеше, когато беше по-малък.