— От онези, които не се пекат! Погледни в килера, кучи сине! — Ако погледнеше, щеше да види, че на рафта наистина има купа с овесена смес за приготвяне на „студени“ курабийки. Щеше обаче да види и че на пода лежат торби с провизии. Нямаше как да ги пропусне, защото рафтовете вече бяха почти празни.
— Не знаеш къде е. — Той пак я беше подпрял отзад. Тя почти не обърна внимание на този факт, защото рамото я болеше ужасно. — Сигурна ли си?
— Да. Мислех, че знаеш. Мислех, че идваш да ми кажеш, че е ранен или мър…
— Хубаво лъжливо задниче. — Ръката ѝ отскочи още по-нагоре и болката стана нетърпима. В гърлото ѝ се надигаше вик. Тя успя някак си да го възпре. — Мисля, че знаеш много неща, мамче. И ако не си развържеш езика, ще ти извадя рамото. Последен шанс. Къде е той?
Линда се примири с мисълта, че или ръката ѝ, или рамото ѝ ще пострада сериозно. А може би и ръката, и рамото. Въпросът беше в това дали ще издържи да не се разпищи. Иначе Джитата и Търстън щяха да дотичат на секундата. Свела глава, с коса висяща над мивката, тя каза:
— В задника ми е. Защо не ме целунеш там, шибаняко. Може той да изскочи навън, за да ти каже „здрасти“.
Вместо да ѝ счупи ръката, Картър се засмя. Шегичката му се стори добра. Освен това вече ѝ вярваше. Щом се беше осмелила да му говори така, значи не знаеше нищо. Съжаляваше обаче, че тя е с дънки. Вероятно и ако носеше пола, пак нямаше да може да я изчука, но поне щеше да е много по-близо до „истината“. Помисли си: „Все пак ми беше приятно, че се поотърках в нея. Денят за свиждане започва добре, въпреки че ако отпред имаше хубави меки бикини, а не дънки, щеше да е още по-добре.“
— Стой мирна и си дръж устата затворена — каза той. — Ако слушкаш, няма да пострадаш.
Тя чу изтракване на катарама и шум от сваляне на цип. Това, което я търкаше преди, я търкаше и сега, само че сега между него и нея имаше двойно по-малко дрехи. „Добре, че си облякох новите дънки. Твърдички са, а? Дано получиш «килимна екзема», мръснико. Само Джитата да не ме видят в тази стойка.“
Внезапно той се притисна много силно към нея. Свободната му ръка започна да опипва гърдите ѝ.
— Хей, мамче! — промърмори той. — Олеле, олеле! — Тя усещаше тласъците, но не и струйките, които падаха върху нея — дънките ѝ за щастие бяха доста дебели. Малко по-късно Картър пусна извитата ѝ ръка. Искаше ѝ се да се разкрещи от облекчение, но не го направи. Защото не трябваше да го прави. Обърна се. Той си закопчаваше колана.
— Май ще трябва да си смениш дънките, преди да се захванеш да правиш курабийки. Поне аз бих постъпил така, ако бях на твое място. — Той сви рамене. — Може пък да ти харесва „украсата“. Разни хора, разни идеали.
— Така ли поддържате реда вече? Така ли ви е инструктирал шефът ви?
— Той е над тези неща. — Картър се обърна към килера и сърцето ѝ се сви. Той обаче погледна часовника си, след което дръпна нагоре ципа на панталоните си. — Обади се на господин Рени или на мен, ако съпругът ти се свърже с теб. Така ще е най-добре, вярвай ми. Ако не ме послушаш, следващият „изстрел“ ще попадне право в задника ти. Независимо дали децата гледат или не. Не се смущавам от публика.
— Изчезвай оттук, преди да са дошли.
— Кажи „моля“, мамче.
Тя осъзнаваше, че Търстън скоро ще дойде да провери какво става, затова се насили и продума през свитото си гърло:
— Моля.
Картър се отправи към вратата, но когато погледна към дневната, спря. Беше видял малките куфари. Линда не се съмняваше в това.
На него обаче просто му беше хрумнала една мисъл:
— И да върнеш лампичката, която е в микробуса ти. Уволниха те, ако не си забравила.
19.
Тя беше на горния етаж, когато Търстън и децата влязоха в къщата (три минути след заминаването на Картър). Първо беше надникнала в спалните на децата. Куфарите им бяха на леглата. От единия от тях стърчеше плюшеното мече на Джуди.
— Хей, деца — провикна се весело тя. Винаги щастлива, такава съм си аз. — Разгледайте книжките с картинки, идвам след малко!
Търстън се приближи до стълбището.
— Наистина ли трябва да… — Той видя лицето ѝ и замълча. Тя му направи знак да отиде при нея.
— Мамо! — извика Джанел. — Може ли да отворя последното пепси, ще дам и на другите.
Линда беше против това да се пие газирано сутрин, но сега каза:
— Добре, но да не разлееш!
Търстън беше стигнал до средата на стълбището.
— Какво става?
— Говори тихо. Дойде едно ченге. Картър Тибодо.
— Онзи високия, широкоплещестия?
— Същият. Разпитва ме.
Търстън пребледня и Линда разбра, че той се опитва да си спомни какво е говорил, докато е бил отвън с децата.