Тя все още усещаше как Тибодо се отърква в задника ѝ. Как ожулва бузата ѝ с наболата си брада. Как стиска гърдите ѝ. Беше си казала, че не трябва да поглежда какво има отзад на дънките ѝ, след като ги свали, но не се беше въздържала. Думата, която тогава дойде в съзнанието ѝ, беше „слуз“ и тя с мъка задържа закуската си. Това също щеше да му хареса, ако беше разбрал.
По челото ѝ изби пот.
— Мамо? — рече Джуди в ухото ѝ. Линда подскочи и изписка. — Съжалявам, не исках да те стресна. Дай ми нещо за ядене.
— Не сега.
— Онзи мъж защо крещи от високоговорителите?
— Мила, не ми се говори сега.
— Не си в настроение?
— Да, мъничко. А сега си седни на мястото.
— Ще видим ли тати?
— Да. — „Освен ако не ни хванат, а мен не ме изнасилят пред очите ти.“ — Сега седни.
Търстън най-накрая приключи и тръгна към колата. „Благодаря на Господ за малките неща. С тези листове, които носи, преспокойно може да се бронира цял танк“ — помисли си Линда.
— Видя ли? Хич не е зле, мамка му.
Децата се изкикотиха, Линда имаше чувството, че груба пила пили мозъка ѝ.
— Който псува, трябва да сложи четвърт долар в буркана, господин Маршал — каза Джанел.
Леко объркан, Търстън сведе глава. Беше мушнал ножиците в колана си.
— Пак ще ги оставя под кутията от мля…
Преди да успее да се доизкаже, Линда сграбчи ножиците, като геройски се въздържа да не ги забие до дръжките в тесните му гърди, и излезе от микробуса, за да ги остави на мястото им.
Точно в този момент една кола се плъзна зад микробуса и прегради пътя към Уест Стрийт.
2.
На върха на Таун Комън Хил, под пресечката на Хайленд Авеню и главната, беше паркиран хамърът на Джим Рени. Отдолу долиташе грохотът на високоговорителите, които призоваваха хората да зарежат колите си и да тръгнат пеш, ако не са инвалиди. Част от вървящите по тротоара хора носеха раници. Големия Джим гледаше тълпата с онзи вид многострадално презрение, което е присъщо единствено на управниците, вършещи работата си по принуда.
Срещу „прилива“ вървеше един мъж — Картър Тибодо. Придвижвайки се в средата на улицата, той от време на време изблъскваше настрани изпречилите се на пътя му хора. Когато стигна до хамъра, той отвори предната дясна врата, седна вътре и избърса потното си чело с ръка.
— Добър е този климатик. Още няма осем часът, а вече е поне двайсет и четири градуса. И въздухът мирише на шибан, мръсен пепелник. Извинявай за грубия език, шефе.
— Извади ли някакъв късмет?
— Не бих казал. Говорих с полицайката. Бившата полицайка. Другите са се чупили.
— Знае ли нещо?
— Не. Не знае къде е докторът. Уетингтън се е отнасяла към нея като към гъба, държала я е на тъмно и я е хранела с лайна.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Децата ѝ при нея ли са?
— Да. И хипито също. Онзи, дето оправи сърцето ти. Както и двете деца, които Младши и Франки намериха край езерото. — Картър се позамисли. — Като се има предвид, че неговото гадже е мъртво, а нейният съпруг го няма, той и Евърет вероятно ще започнат да се чукат още тази седмица. Шефе, ако смяташ, че трябва пак да я посетя, ще го направя.
Големия Джим вдигна показалеца си от волана и го разклати, за да покаже, че не е необходимо. Вниманието му бе насочено другаде.
— Погледни ги, Картър.
Картър вече ги гледаше. Трафикът се засилваше с всяка минута.
— Повечето от тях ще стигнат до Купола преди девет, а техните смотани роднини ще пристигнат в десет. Най-рано в десет. Дотогава ще станат добрички и ще ожаднеят. Към обяд онези, които не си носят вода, ще започнат да пият кравешка пикня от езерцето на Олдън Динсмор, Бог ги обича. Бог сигурно ги обича, защото повечето са твърде тъпи, за да работят, и твърде нервни, за да крадат.
Картър се изсмя гръмко.
— Тъкмо с това трябва да се справим ние — каза Рени. — С тълпата. С нещастното простолюдие. Какво искат те, Картър?
— Не знам, шефе.
— Знаеш, знаеш. Искат храна, Опра Уинфри, кънтри музика и топло легло, в което след залез-слънце да чукат грозотиите си. За да могат да направят деца, приличащи на самите тях. Боже мой, ето идва един член на това племе.
Началник Рандолф се тътреше нагоре по хълма, бършейки зачервеното си лице с носна кърпичка.
На Големия Джим в момента му се изнасяше лекция.
— Нашата работа, Картър, е да се грижим за тях. Може и да не ги харесваме, може понякога да си мислим, че не си струва, но такава работа ни е дал Господ. Само че за да я вършим, трябва първо да сме се погрижили за себе си, затова преди два дена в офиса на градския секретар беше складирано голямо количество пресни плодове и зеленчуци, взети от „Фуд Сити“. Не знаеше това, нали? Е, нищо. Ти се движиш една крачка пред тях, аз — една крачка пред теб, и така и трябва да бъде. Изводът е прост: Господ помага на онези, които помагат на себе си.