— Да се махаме оттук — каза Търстън и седна до нея. — Не ме е тресла така параноята от седемдесетте години.
— Добре — отговори тя. — Защото, който го тресе параноя, внимава.
Тя заобиколи линейката и подкара по Уест Стрийт.
4.
— Джим — каза седящият на задната седалка на хамъра Рандолф, — мислех си за тази акция.
— Така ли. Защо не ни споделиш какво е родил мозъкът ти, Питър?
— Аз съм началник на полицията. Ако трябва да избирам дали да контролирам тълпата край фермата на Динсмор, или да поведа акцията по завземането на нарколабораторията, която вероятно ще бъде охранявана от въоръжени наркомани… е, знам какви са ми задълженията, така да се каже.
На Големия Джим не му се спореше по този въпрос. Знаеше, че е излишно да се спори с глупаци. Рандолф нямаше представа какви оръжия са струпани в радиостанцията. Всъщност Големия Джим също нямаше представа (нито пък подозираше каква изненада е приготвил Буши), но поне можеше да си представи най-лошия вариант — умствен подвиг, на който този униформен дърдорко като че ли не беше способен. „А ако на Рандолф му се случи нещо… е, мисля, че Картър може да го замени доста успешно“.
— Добре, Пит — каза той. — Няма да заставам между теб и дълга ти. Ти си новият началник, а Фред Дентън е твоят заместник. Това удовлетворява ли те?
— Удовлетворява ме, разбира се! — Рандолф изду гръдния си кош. Приличаше на тлъст петел, който се кани да изкукурига. Големия Джим, който не се славеше с чувството си за хумор, едва се въздържа да не се разсмее.
— Тогава отиди в участъка, за да събереш хората си. Общинските камиони, нали помниш?
— Да! И атакуваме по обяд! — Той размаха юмрука си във въздуха.
— Минете през гората.
— А, Джим, искам да поговорим за това. Изглежда ми малко сложно. Гората зад радиостанцията е доста гъста… ще има отровен бръшлян… и отровен дъб, което е още по-по…
— Има черен път дотам — прекъсна го Големия Джим. Търпението му вече се изчерпваше. — Минете по него. Изненадайте ги в гръб.
— Но…
— По-добре отравяне с бръшлян, отколкото куршум в главата. Приятно ми беше да поговорим, Пит. Хубаво е, че си толкова… — Какъв точно беше той? Надут? Смешен? Малоумен?
— Толкова отдаден на службата — намеси се Картър.
— Благодаря ти, Картър. Точно това си мислех. Пит, кажи на Хенри Морисън да се заеме с опазването на реда край шосе 119. И да минете по черния път.
— Наистина смятам, че…
— Картър, излез да му отвориш вратата.
5.
— Мамичката му! — възкликна Линда и сви рязко вляво. Микробусът скочи върху тротоара. Намираха се на стотина метра от кръстовището на главната и Хайленд. Разклащането накара трите момичета да се разсмеят, но Ейдън ококори уплашено очи и отново сграбчи многострадалната глава на Одри.
— Какво? — подвикна Търстън. — Какво?
Тя паркира на нечия морава, зад един голям дъб. Микробусът обаче също беше голям, а и дървото беше загубило повечето от листата си. Трудно ѝ беше да повярва, че са се скрили добре.
— Хамърът на Рени е паркиран насред проклетото кръстовище.
— Тази псувня беше голяма — каза Джуди. — Половин долар в буркана.
Търстън проточи врат.
— Сигурна ли си?
— Да не си мислиш, че и някой друг има такъв огромен джип?
— О, мамка му! — изпсува Търстън.
— Буркана! — казаха едновременно Джуди и Джанел.
Устата на Линда пресъхна, а езикът ѝ залепна за небцето. Тибодо излизаше от джипа. Ако погледнеше към тях…
„Ако ни забележи, ще го прегазя“ — помисли си тя. Извратена или не, тази мисъл я поуспокои.
Тибодо отвори задната врата на хамъра. Питър Рандолф излезе отвън.
— Онзи човек се чеше по задника — информира ги Алис Епълтън. — Мама казва, че това значи, че ще ходи на кино13.
Търстън Маршал прихна да се смее, а Линда, която допреди малко не вярваше, че нещо може да я разсмее, се присъедини към него. Скоро всички започнаха да се смеят, дори Ейдън, който едва ли разбираше кое му е толкова смешното. Линда също не беше сигурна, че разбира.
Рандолф се спусна надолу по хълма, като продължаваше да подръпва дъното на униформените си панталони. Нямаше причина това да им е толкова смешно, но те се заливаха от смях.
Одри се разлая, тъй като не искаше да се дели от колектива.
6.
Някъде лаеше куче.
Големия Джим го чу, но не си направи труда да се обърне. Изпитваше задоволство, гледайки как Питър Рандолф крачи надолу по хълма.
— Виж го само как се пощипва отзад — подметна Картър. — Ако беше жив, баща ми щеше да каже, че той ще ходи на кино.