Марта казва:
— О, чичо, съжалявам, но май вече беше време.
Отива в спалнята, взима чист чаршаф от шкафа и го мята върху възрастния мъж. Все едно той е мебел в изоставена къща. И сега наистина заприличва на мебел — на висок скрин. Марта чува, че генераторът пърпори отзад и си казва: „Защо пък не.“ Включва телевизора, настройва го на Си Ен Ен и сяда на канапето. Това, което вижда на екрана, я кара да забрави, че компания ѝ прави труп.
Вижда снимка, заснета с камера с мощен обектив от хеликоптер, кръжащ над битпазара в Мотън, където ще паркират автобусите с посетителите. Неколцина от местните вече са стигнали до Купола. Зад тях се точи шествие, което стига чак до „Фуд Сити“. Гражданите няма как да не бъдат оприличени на пъплещи мравки.
Някакъв репортер дрънка, използвайки думи като „прекрасно“ и „изумително“. Когато той за втори път казва: „Никога не съм виждал такова нещо“, Марта изключва звука, мислейки си: „Никой не е виждал, задник такъв.“ Кани се да стане, за да види дали в кухнята няма нещо за хапване. „Може би не трябва да ям тук, та нали в стаята има труп, но съм гладна, по дяволите!“ Тогава екранът се разделя на две части. Отляво показват (пак снимат от хеликоптер) как от Касъл Рок тръгва колона автобуси, а отдолу се появява съобщение: „Посетителите ще пристигнат малко след десет часа.“
Значи има време да си приготви нещо за хапване.
Марта намира бисквити, фъстъчено масло и нещо още по-хубаво — три бутилки студен будвайзер. Слага храната на поднос, занася я в дневната и се настанява удобно.
— Благодаря ти, чичо — казва тя.
Дори при изключен звук (особено при изключен звук) двете картини приковават вниманието ѝ. Тя ги гледа като хипнотизирана. След като изпива първата бира, на Марта започва да ѝ се струва, че неудържима сила ще се срещне с неподвижен обект, чуди се дали ще последва сблъсък, а след него и експлозия.
Оли Динсмор е на хълмчето, където копае гроб на баща си. Обляга се на лопатата и се заглежда в пристигащите — двеста, след това четиристотин, след това осемстотин. Най-малко осемстотин. Вижда жена, която носи бебе на гърба си, и се чуди дали тя е с всичкия си. Много е топло, а тя дори не е сложила шапка на главата му. Пристигналите стоят под палещото слънце, оглеждат се и чакат напрегнато автобусите. Оли си мисли, че след като данданията свърши, ги чака бавен и тъжен поход по обратния път. Чак до града в следобедната жега. Отново се захваща за работа.
Дузина от новите полицаи, водени от Хенри Морисън, паркират колите си зад събиращата се тълпа, от двете страни на пътя, като оставят бурканите да присветват. Последните две полицейски коли ще пристигнат по-късно, защото Хенри е заповядал на водачите им да натъпчат багажниците с туби с вода (ще ползват крана в пожарната служба, където има генератор, чието гориво вероятно ще стигне за поне две седмици). Водата няма да стигне — количеството ѝ е нищожно, като се има предвид броят на хората, — но нищо повече не могат да направят. Ще дават вода само на хората, на които им прилошее. Хенри знае, че ще има такива, но се надява да не са много. Проклина Джим Рени за това, че не е взел необходимите мерки. Знае, че на Рени не му пука, и смята, че това прави нехайството му още по-осъдително.
В една кола е с Памела Чен — от всички нови „специални заместници“ вярва единствено на нея — и когато вижда огромното множество, ѝ казва да се обади в болницата. Иска линейката да дойде тук за всеки случай. Тя се връща след пет минути с новини, които Хенри намира едновременно за невероятни и напълно очаквани. Памела казва, че една от пациентките — млада жена, постъпила рано сутринта в болницата със счупена китка — е вдигнала телефона на рецепцията. Обяснила, че медицинският персонал го няма и че линейката липсва.
— Е, това вече е прекрасно — промърморва Хенри. — Надявам се, че уменията ти за оказване на първа помощ са на ниво, Пами, защото май ще се наложи да ги използваш.
— Знам какво се прави при проблеми със сърцето и белия дроб.
— Добре. — Той посочва Джо Боксър, зъболекарят, който обича вафли „Его“. Боксър е завързал синя кърпа на ръката си и от време на време показва на хората къде да вървят (повечето не му обръщат внимание). — Ако някой го заболи зъб, онзи надут задник може да помогне.
— Ще помогне само на тези, които си платят — отговаря Памела. Тя е имала вземане-даване с Джо Боксър (преди време ѝ никнеше мъдрец). Тогава той беше споменал, че работи на принципа „услуга за услуга“, като оглеждаше гърдите ѝ по начин, който тя изобщо не беше харесала.
— Мисля, че в багажника на колата ми има една бейзболна шапка — казва Хенри. — Вземи я и я занеси там. — Той сочи жената, която носи гологлаво бебе на гърба си. — Сложи я на главата на бебето и кажи на майка му, че е идиотка.