— Ще я сложа, но няма да кажа нищо на майка му — отговаря спокойно Памела. — Това е Мери Лоу Костас. На седемнайсет е и от една година е омъжена за камионджия, който е двойно по-възрастен от нея. Сигурно се надява, че той ще дойде да я види.
Хенри въздъхва:
— И все пак е идиотка, макар че май и аз съм бил идиот на нейната възраст.
Хората продължават да прииждат. Някакъв човек, който очевидно не се е запасил с вода, носи обемиста аудиосистема, от която струи госпъл музика. Двама от приятелите му разгъват плакат, на който пише: „Моля ви, спасете ни“.
— Нещата вървят на зле — казва Хенри и е прав, разбира се, макар и да няма представа колко зле ще станат.
Нарастващата тълпа чака на слънцето. Хората със слаби мехури се облекчават в храсталаците западно от пътя. Повечето се връщат изподрани. А една пълна жена (Мейбъл Олстън; тя страда и от диабет) си навяхва глезена, пада и започва да крещи; накрая идват двама мъже и я изправят на здравия ѝ крак. Лени Мичъм — началникът на пощенския клон — (поне до тази седмица, когато пратките престанаха да пристигат) я снабдява с бастун. После казва на Хенри, че Мейбъл трябва да бъде откарана в града. Хенри отговаря, че не може да осигури кола, и добавя, че пострадалата ще се наложи да си почива тук, под някоя сянка.
Лени започва да размахва ръце.
— Ако не си забелязал, от едната страна има пасище, а от другата — трънаци. Няма сянка.
Хенри посочва обора на Динсморови.
— Там има сянка.
— Но разстоянието е поне половин километър! — възкликва възмутено Лени.
Разстоянието е двойно по-малко, но Хенри не спори.
— Сложи я на предната седалка на колата ми.
— Много е топло на слънце — казва Лени. — Тя има нужда от свеж въздух.
Да, Хенри знае, че трябва да пусне климатика, което означава работещ двигател и разход на бензин. В момента няма недостиг на бензин — ако се приеме, че могат да изпомпат резервоара на „Газ енд Гросъри“, — и той решава сега да не мисли за този проблем.
— Ключът е в стартера — казва той. — Включи на „леко разхлаждане“, ясно?
Лени кима и се отправя към Мейбъл, която обаче не иска да мърда от мястото си, въпреки че по бузите ѝ се стича пот, а лицето ѝ е силно зачервено.
— Не още — изревава тя. — Трябва да си свърша работата.
Лео Ламойн — един от новите полицаи — се приближава към Хенри. Той може да мине и без неговата компания, защото Лео е кух като градинска лейка.
— Как е стигнала там, човече? — пита. Лео Ламойн е от хората, които се обръщат към другите с „човече“.
— Не знам как, но е стигнала — отговаря отегчено Хенри. Започнало е да го мъчи главоболие. — Извикай няколко жени, кажи им да я заведат зад колата ми и да я крепят, докато се изпикае.
— Кои, човече?
— По-едрите — отговаря Хенри и се отдалечава, преди да се е поддал на изкушението да прасне Лео Ламойн по носа.
— Какви са тези полицаи? — пита една от петте жени, които помагат на Мейбъл да се довлече зад кола 3. Там Мейбъл ще се облекчи, придържайки се за задната броня, а помощничките ѝ ще направят кордон около нея, за да бъде запазено благоприличие.
На Хенри му се приисква да отговори, че полицаите са неподготвени заради безстрашните им лидери Рени и Рандолф, но решава да си трае. Знае, че предната вечер си е навлякъл неприятности, като е настоял Андрея Гринъл да бъде изслушана. Отговаря по следния начин:
— Само с такива разполагаме.
За да сме честни, трябва да кажем, че повечето хора, също като „почетната стража“ на Мейбъл, са готови да помогнат на нуждаещите се. Онези, които си носят вода, я поделят с онези, които не си носят. Повечето пестят запасите от живителна течност. Сред всяка тълпа обаче има идиоти и тези тук прахосват водата, без да се замислят. Някои „умници“ се тъпчат с бисквити и солети, без да си дават сметка, че така ще ожаднеят. Бебето на Мери Лоу Костас започва да плаче под бейзболната шапка, която е твърде голяма за главата му. Мери Лоу изважда бутилката с вода, която носи, и започва да мокри зачервените бузки и врата на бебето. Бутилката скоро ще е празна.
Хенри сграбчва Памела Чен и отново посочва Мери Лоу.
— Вземи бутилката ѝ и я напълни от нашите запаси — казва. — Гледай да не те видят много хора, защото иначе водата ще свърши още преди обяд.
Тя изпълнява заповедта и Хенри си мисли, че от нея би могло да стане много добро провинциално ченге.
Никой не си прави труда да погледне къде отива Памела. Това е добре. Когато пристигнат автобусите, тези хора ще забравят за момент, че им е топло и че са жадни. Разбира се, след като посетителите си тръгнат… и пред перспективата за дълго трамбоване обратно към града…