„Всички ние се приближаваме“ — мисли си той.
— Сандърс!
— Какво, Готвачо?
Готвача му подава тенекиена кутийка от бонбони.
— Камъкът няма да ги скрие; изсъхналото дърво не дава подслон, а щурецът — утеха. Само че ми убягва къде съм чел това.
Анди отваря кутийката, вижда, че там има шест цигари, и си помисля: „Ето ги войниците на екстаза.“ Очите му се насълзяват, защото никога досега не му е идвала наум толкова поетична мисъл.
— Ще кажеш ли „амин“, Сандърс?
— Амин.
Готвача изключва телевизора с помощта на дистанционното. Иска да види пристигането на автобусите — независимо че е надрусан и обзет от параноя, той като всички други харесва вълнуващите срещи, — но знае, че злите хора може да дойдат всеки момент.
— Сандърс!
— Да, Готвачо.
— Смятам да изкарам „християнския“ камион от гаража и да го паркирам до далечния край на склада. Ако се скрия зад него, ще мога да държа под око гората. — Той вдига Божия воин. Закачените за него гранати се разклащат. — Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че ще дойдат оттам. — Отзад минава черен път. Вероятно си мислят, че не го знам, но… — Зачервените очи на Готвача блестят. — … Готвача знае повече, отколкото си мислят хората.
— Зная. Обичам те, Готвачо.
— Благодаря ти, Сандърс. И аз те обичам. Ако дойдат откъм гората, ще ги оставя да излязат на открито, а после ще ги покося с моя „сърп“. Но ние не можем да сложим всичките си яйца в една кошница. Затова искам да отидеш отпред, където бяхме преди няколко дена. Ако се появи някой от тях…
Анди вдиша Клодет.
— Точно така, Сандърс. Но не прибързвай. Изчакай ги да се приближат, тогава стреляй.
— Добре. — В определени моменти Анди има чувството, че живее в сън, сега е един от тези моменти. — Като със сърп.
— Точно така. Но ме слушай сега, Сандърс, защото е важно. Ако започна да стрелям, не идвай веднага при мен. Аз също няма да дойда веднага, ако ти започнеш да стреляш. Може и да се сетят, че не сме заедно, но номерът ми е ясен. Можеш ли да свириш с уста?
Анди мушва два пръста в устата си и изсвирва пронизително.
— Много добре, Сандърс. Впечатляващо.
— Научих се в началното училище — казва той и си мисли: „Когато животът беше много по-прост.“
— Дай ми сигнал само ако ситуацията е неконтролируема. Тогава аз ще дойда. А ако аз свирна, ти ще ми дойдеш веднага на помощ.
— Става.
— Хайде да попушим, Сандърс, какво ще кажеш?
Анди подкрепя предложението.
Седемнайсетте бегълци от града стоят в края на градината на Маккой, стърчат над линията на хоризонта като индианци от уестърн на Джон Форд.
Повечето мълчат, вторачени смаяно в бавното шествие, което се точи по шосе 119. То е на почти единайсет километра от тях, но е видимо, защото тълпата е гъста.
Ръсти, който гледа един много по-близък обект, изпитва огромно облекчение. Сребриста хонда „Одисей“ се придвижва бързо по Блек Ридж Роуд. Той притаява дъх, когато микробусът се приближава до гората и до блестящия пояс, който отново е станал невидим. Обзема го ужас, когато си представя как водачът — вероятно Линда — припада и микробусът катастрофира. Те обаче подминават опасното място. Сторило му се е, че хондата е свила за момент леко встрани, но не е абсолютно сигурен. Скоро ще пристигнат.
Кутията е на стотина метра вдясно от тях, но на Джо Макклачи му се струва, че я усеща — нещо запулсирва дълбоко в мозъка му при всяко присветване на лилавата лампичка. Има вероятност мозъкът му да му играе номера, но се съмнява, че е така.
Барби стои до него, прегърнал е с една ръка госпожица Шамуей. Джо го потупва по рамото и казва:
— Имам лошо предчувствие, господин Барбара. Всички онези хора, струпани заедно. Не е добре.
— Да — отговаря Барбара.
— Те гледат. Кожените глави. Усещам ги.
— И аз също — казва Барби.
— И аз — промълвява тихичко Джулия.
Големия Джим и Картър Тибодо са в конферентната стая, където гледат телевизия; вече не предават картина от въздуха, снима някаква наземна камера. Отначало образът потрепва, сякаш приближава торнадо или е избухнала кола-бомба. Виждат небе, чакъл и бягащи крака. Някой промърморва:
— Хайде, побързайте.
Улф Блитцър казва:
— Камионът с техниката е пристигнал. Те като че ли са се разбързали, но съм сигурен, че всеки момент… да. О, Боже, вижте само това!