Картър се изправя на крака. Големия Джим го сграбчва за кръста.
— Само хвърли бърз поглед — казва Рени. — Виж дали е много зле. След това пак си довлечи задника тук. Може да се наложи да се скрием в противоатомното укритие.
— Добре.
Картър се втурва нагоре по стълбите. Докато тича по коридора, счупените стъкла от разбитата входна врата хрущят под краката му. Това, което вижда, когато излиза на стълбите, е толкова невероятно, че той се връща в детството си и замръзва за момент на място; струва му се, че вижда най-голямата и най-ужасна буря, върлувала някога.
Небето на запад представлява оранжевочервен ад, ограден от катраненочерни облаци. Въздухът вече смърди на изгорял пропан. Шумът е невероятен, като този в стоманолеярна, само че десет пъти по-силен.
Небето над главата му е почерняло от летящи на изток птици. Като гледа птиците, правещи отчаян опит да избягат, Картър започва да се отърсва от вцепенението. Помага му и вятърът, който брули лицето му. В Честърс Мил от шест дена не е духал вятър, а този сега е топъл и гаден, вонящ на пропан и изгоряло дърво.
На главната улица пада огромен обгорял дъб, в клоните му са се оплели скъсани жици.
Картър побягва назад към коридора. Големия Джим стои на горната площадка; на бледото му лице се чете уплаха и по изключение — нерешителност.
— Надолу — казва Картър. — Противоатомното укритие. Идва. Огънят идва. Мисля, че ще погълне целия град.
Големия Джим простенва:
— Какво направиха онези идиоти?
Това не интересува Картър. Каквото и да са направили, вече няма връщане назад. Знае, че ако не се размърдат, лошо им се пише.
— Там долу има ли инсталация за пречистване на въздуха, шефе?
— Да?
— Свързана с генератора?
— Да, разбира се.
— Слава Богу! Вероятно имаме някакъв шанс.
Картър подхваща Големия Джим и му помага да слезе по-бързо по стълбите. Надява се, че няма да се сварят живи долу.
Вратите на „Дипърс“ са били подпрени с клинове, за да не се затварят, но ударната врата счупва клиновете и затръшва вратите. Разхвърчават се стъкла и неколцина от хората, стоящи в задната част на дансинга, получават порезни рани. Едно стъкло разрязва шийната вена на Уит — брата на Хенри Морисън.
Забравила напълно големия екран, тълпата се втурва панически към вратите. Умиращият Уит Морисън, който лежи в локва кръв, бива прегазен. Докато минават през вратите, хората се нарязват на парчетата стъкла.
— Птици! — провиква се някой. — О, Боже, вижте тези птици!
Повечето хора обаче не поглеждат нагоре, а на запад, откъдето идва огнена вълна, придружена от тъмни, отровни облаци.
Онези, които могат да тичат, решават да последват примера на птиците. Движат се по средата на шосе 117, като едни едва подтичват, а други направо летят по пътя. Неколцина скачат в колите си и на паркинга, където преди много време Дейл Барбара беше пребит, стават четири-пет леки катастрофи. Велма Уинтър се качва на стария си пикап „Датсун“ и след като успява да заобиколи катастрофиралите на паркинга автомобили, открива, че пътят ѝ е преграден от бягащи хора. Поглежда надясно — към настъпващия огън, който в момента поглъща гората между Битч Роуд и градския център — и подкарва слепешката, въпреки че отпред има хора. Помита Карла Венциано, която бяга, понесла детето си на ръце. Пикапът подскача, докато минава през телата им, и Велма затисва ушите си с ръце, за да не чува писъците на Карла — гумите са смазали гръбнака ѝ и бебето ѝ Стивън. Велма не мисли за нищо друго освен за това, че трябва някак си да се измъкне оттук.
Апокалиптичното събитие прекратява свиждането. Тези отвътре вече не мислят за роднините и близките си, а за гигантската гъба, която расте на северозапад и чийто огнен пън вече е висок почти два километра. Първият полъх на вятъра, който е накарал Картър и Големия Джим да се скрият в противоатомното укритие, ги лъхва и те се сгушват до стената на Купола, обръщайки гръб на близките си. Посетителите отстъпват назад. Късметлии са, има къде да отстъпват.
Нечия студена ръка хваща Хенриета Клавард над китката. Възрастната жена се обръща и вижда Петра Сиърлс. Косата на Петра се е измъкнала от шнолата и сега виси край бузите ѝ.
— Имаш ли още от онова веселяшкото сокче? — пита тя и лицето ѝ се изкривява в ужасяващо подобие на закачлива усмивка.
— Съжалявам, свърши — отговаря възрастната жена.
— Е, няма значение.
— Остани при мен, скъпа — настоява Хенриета. — Остани при мен. Няма от какво да се тревожим.
Когато обаче поглежда възрастната жена в очите, Петра вижда единствено отчаяние. Партито е вече към края си.