— Ще поразпитам тук-там.
— Но дискретно — посъветва я Ръсти.
— Естествено. Що се отнася до протокола… все още не съм напълно убедена, че е невинен. Армейските му плочки бяха в ръката на Анджи.
— И той не е забелязал, че ги няма в периода между изгубването им и откриването на телата?
— Какви тела, тате? — попита Джанин.
Ръсти въздъхна.
— Много е сложно, миличка. И не е за момиченца.
Тя го погледна разбиращо, без да любопитства повече. Междувременно по-малката ѝ сестра бе отишла да набере малко есенни цветя, ала се върна с празни ръце.
— Вехнат — въздъхна Джуди. — Всичките са кафяви и спаружени по краищата.
— Вероятно е твърде горещо за тях — отбеляза Линда и за момент на Ръсти му се стори, че ще заплаче. Ето защо реши да смени темата.
— Момичета, отидете да си измиете зъбите. Вземете вода от каната на кухненския плот. Джанин, ти си назначена за поливач. Хайде, тръгвайте! — После се обърна към двете жени, макар че вниманието му бе насочено единствено към съпругата му: — Добре ли си?
— Да. Просто… случващото се непрекъснато ме тормози по най-различни начини. Помислих си: „Тези цветя не би трябвало да умират“ и после си казах: „Никое от тези неща не би трябвало да се случва, ала се случва, нали?“
За известно време и тримата поседяха безмълвни, замислени над думите ѝ. Накрая Ръсти наруши мълчанието:
— Предлагам да изчакаме и да видим дали Рандолф ще ме повика да огледам труповете. Ако го направи, ще събера нужната информация без никакъв риск за вас двете. А ако не го направи, ще си извадим съответните изводи.
— Междувременно Барби ще кисне в ареста — изтъкна Линда, — където ще се опитват всячески да измъкнат признанията му. Мамка му, може би вече го правят, докато ние тук седим и си говорим!
— Добре, да предположим, че размахате значките си и ме вкарате в погребалното бюро на Бауи — разпери ръце Ръсти. — И да предположим, че открия нещо, което оневинява напълно Барби. Смятате ли, че онези ще измънкат гузно: „Опа, значи сме сбъркали“ и ще го пуснат? И ще му позволят да поеме ръководството на града? Защото нали правителството иска точно това? Не Рени, а Барби да ръководи Честърс Мил по време на кризисната ситуация? Вярвате ли, че Големия Джим изобщо би допуснал…
Мобилният му телефон иззвъня.
— Това нещо е най-противното изобретение на човечеството! — изсумтя Ръсти, но с облекчение установи, че поне не го търсеха от болницата.
— Господин Евърет? — чу женски глас. Звучеше му познат, но не можеше да се сети за името ѝ.
— Да, аз съм, но ако случаят не е спешен, бихте ли ме потърсили по-късно, защото съм доста зает в мом…
— Не знам дали случаят е спешен, но определено се отнася за нещо много, много важно. И понеже господин Барбара — или по-скоро полковник Барбара — бе арестуван, вие сте този, към когото трябва да се обърнем.
— Госпожо Макклачи, вие ли се обаждате?
— Същата, но най-добре Джо да ви обясни всичко. Давам ви го.
— Доктор Ръсти? — Момчето не можеше да си поеме дъх от вълнение.
— Здравей, Джо. Какво има?
— Мисля, че го открихме. Генератора. Какво да правим отсега нататък?
Изведнъж целият свят помръкна толкова ненадейно, че тримата ахнаха безмълвно, а Линда стисна мъжа си за ръката. Причината обаче беше в голямото черно петно върху западната страна на Купола. Снишаващото се слънце се бе скрило зад него.
— Къде?
— На билото на Блек Ридж.
— Имаше ли радиация, синко? — попита Ръсти и в същия миг се смъмри наум: „Естествено, че ще има, как иначе биха го открили?“
— Последния път Гайгеровият брояч отчете плюс двеста — отвърна момчето. — Което не е нещо кой знае какво. Какво да правим сега?
Ръсти прокара пръсти през косата си. Случваха се толкова много неща… Толкова много неща, и то с такава бързина. Как можеше един парамедик от малък град, който никога не се бе смятал за човек на енергичните действия и решения, а още по-малко пък за лидер, да се справи с тях?
— Засега нищо. Всеки момент ще се стъмни. Утре ще се заемем с това. Междувременно искам да ми обещаеш нещо, Джо. Не говори с никого за откритието ви. За момента знаете ти, Бени и Нори и майка ти. Нека си остане така.
— Добре — съгласи се момчето. — Имаме много за разказване, но значи ще изчака до утре. — То си пое дълбоко дъх. — Стана малко страшничко, а?
— Да, синко — каза Ръсти. — Страшничко си е, няма спор.