Застаналите до границата на Таркър и Честър войници — те са най-близо до мястото на експлозията — отстъпват назад, докато пожарът блъска Купола с безсилни юмруци, очерняйки повърхността му. Топлината преминава през невидимата стена и за секунди температурата се повишава с двайсет градуса. Листата на близките дървета се сбръчкват. По-късно единият от войниците ще каже: „Сякаш стояхме до стъклена топка, в която е станала ядрена експлозия.“
Върху сгушилите се до Купола хора започват да падат мъртви и умиращи птици. Врабчетата, червеношийките, чавките, гарваните, чайките и гъските, които бързо се бяха научили да избягват Купола, сега се блъскат в него. Градските кучета и котки панически тичат по полето на Динсморови. Сред тях има скунксове, мармоти, бодливи свинчета, един елен и няколко тромаво подтичващи лоса. Там, разбира се, са и кравите на Олдън Динсмор, които въртят очи и мучат нещастно. Животните стигат до Купола и се блъскат в него. Някои изваждат късмет и умират. Много от останалите получават фрактури и започва невъобразимо лаене, мяукане, пищене и мучене.
Оли Динсмор вижда Доли — красивата кафява швейцарска крава, която веднъж спечели награда (майка му я беше кръстила; мислеше, че „Оли и Доли“ звучи много добре). Доли препуска тежко към Купола, а нечий ваймаранер я хапе по краката, които вече са се разкървавили.
Тя се блъска жестоко в преградата, но той не чува изпращяването (само си го представя) заради рева на пожара. Като гледа как това също толкова обречено куче скача върху бедната Доли и започва да разкъсва беззащитното ѝ виме, му става много гадно. Дори по-гадно от тогава, когато намери баща си мъртъв.
Гледката на умиращата му любимка го стряска и той се отърсва от вцепенението. Не знае дали изобщо има някакъв шанс да оцелее, но внезапно вижда съвсем ясно две неща. Едното е бутилката с кислород, на която баща му беше метнал бейзболната си шапка. Другото е кислородната маска на дядо му Том, закачена на вратата на тоалетната. Докато тича към фермата, в която е живял през целия си живот — фермата, която скоро ще изчезне, — в главата му се оформя мисъл: „Трябва да отида в подземната стаичка, където държим картофите.“ Това вкопано под хълма зад обора мазе може да му послужи за укритие.
Изгнаниците продължават да стоят в единия край на овощната градина. Барби не е успял да ги накара да го чуят. Все пак по някакъв начин той трябва да ги вкара в къщата или в хамбара. И то скоро.
Оттук се отваря панорамна гледка към целия град и Барби следи придвижването на пожара, както генерал би следил вероятния маршрут на противниковата армия по снимки от въздуха. Пожарът се носи на югоизток, сигурно няма да пресече Престил. Реката, макар и пресъхнала, може би ще послужи като естествена преграда. И силният вятър, който експлозията е създала, ще попречи на огъня да стигне до най-северния квадрант. Ако стихията стигне до мястото, където Купола граничи с Касъл Рок и Мотън — токът и подметката на ботуша, — тогава онези части от Честърс Мил, които опират в ТР-90 и Северен Харлоу, може би ще бъдат спасени. Поне от пожара. Но в момента той не се страхува от пожара.
Страхува се от вятъра.
Усеща го как духа над раменете му и между разкрачените му крака, вижда как дрехите му пърхат и как косата на Джулия се вее около лицето ѝ. Вятърът отива да подхрани огъня, а тъй като сега Мил е почти херметически затворен, няма да има много чист въздух, който да замени изгубения. Барби си представя златна рибка, обърната по гръб, поклащаща се на повърхността на аквариум, в който не е останал никакъв кислород.
Джулия се обръща към него и посочва с пръст надолу — някакъв човек се тътри по Блек Ридж Роуд, дърпайки количка след себе си. От такова разстояние Барби не може да определи дали беглецът е мъж или жена, не че има някакво значение. Вероятно ще се задуши много преди да е стигнал до хребета.
Хваща Джулия за ръката и ѝ прошепва в ухото:
— Трябва да тръгваме. Хвани Пайпър и ѝ кажи да хване стоящия до нея. Всички…
— Ами онзи? — изкрещява тя, като продължава да сочи тътрещия се човек. Той като че ли дърпа детска каручка. Приведен е и се придвижва много бавно, сигурно на каручката е натоварено нещо много тежко.
Барби трябва да я накара да се осъзнае, защото времето изтича.