ТРЯБВА ЛИ ДА ПРОВЕРИШ ДАЛИ ИМА РАДИАЦИЯ?
МИСЛИ!!!
Картър помисли. И стигна до извода, че Големия Джим се заблуждава, че въздухът ще се прочисти. Онези хора са се подредили пред вентилаторите, значи през стената не преминава почти никакъв въздух.
Все пак нищо не пречеше да провери.
Отначало вратата отказа да помръдне. Стреснат от мисълта, че е заровен жив, той бутна по-силно. Този път вратата се отмести лекичко. Чу падащи тухли и скърцане на дърво. Вероятно можеше да я отвори по-широко, но нямаше смисъл да го прави. Това, което влизаше през неколкосантиметровата пролука, изобщо не беше въздух, а газ, подобен на този, който бълват ауспусите на автомобилите. Картър нямаше нужда от модерни уреди, за да разбере, че ако прекара две-три минути отвън, ще загине.
Въпросът беше какво да каже на Рени.
„Нищо“ — подсказа му един студен вътрешен глас. Ако разбере какво е отвън, ще се изнерви още повече. Направо ще стане непоносим.
А какво означаваше това? Какво значение имаше, при условие че щяха да умрат в укритието, когато горивото на генератора свършеше? Ако щяха да умрат, имаше ли изобщо нещо значение?
Той слезе по стълбите. Големия Джим седеше на канапето.
— Е?
— Въздухът е доста лош — каза Картър.
— Но става за дишане, нали?
— Ами… да. Но може да ни прилошее. По-добре да изчакаме, шефе.
— Разбира се, че е по-добре да изчакаме — сопна му се Големия Джим, сякаш той беше предложил друго. Сякаш Картър беше най-големият глупак във вселената. — Но няма да имаме проблеми, това е важното. Господ ще се погрижи за нас. Както винаги. А и тук не е прекалено топло, има добър въздух и много храна. Ще потърсиш ли нещо сладичко, синко? Бонбонки или нещо друго? Още съм гладен.
„Не съм ти син, синът ти е мъртъв“ — помисли си Картър, но не каза нищо. Отиде в спалнята, за да види дали някъде по рафтовете няма бонбони.
5.
Към десет часа вечерта Барби, който се беше притиснал в Джулия, се унесе в неспокоен сън. Рени Младши нахлу в сънищата му: Младши, застанал пред килията му в Кафеза. Младши с пистолета си. Този път нямаше кой да го спаси, защото отровният въздух отвън беше избил всички.
Кошмарите най-накрая изчезнаха и той заспа по-дълбоко. Главата му (главата на Джулия също) беше обърната към Купола и към свежия въздух, който се просмукваше през него. Този въздух поддържаше живота им, но не им осигуряваше спокойствие.
Нещо го събуди към два часа през нощта. Погледна към зацапания Купол и към неясните светлини на военния лагер отсреща. След това чу отново звука. Дрезгаво, мъчително покашляне.
Някъде отдясно проблесна фенерче. Барби се изправи тихо, за да не събуди Джулия, после тръгна към светлинката, прескачайки спящите на тревата хора. Повечето се бяха съблекли по бельо. Часовоите наблизо се бяха навлекли с якета и ръкавици, но вътре беше топло като в пещ.
Ръсти и Джини бяха коленичили до Ърни Калвърт. На врата на Ръсти висеше стетоскоп, а в ръката му имаше кислородна маска, свързана към малка червена бутилка. Нори и майка ѝ се бяха прегърнали, в очите им се четеше тревога.
— Съжалявам, че те събуди — каза Джоани. — Зле е.
— Колко е зле? — попита Барби.
Ръсти поклати глава.
— Не знам. Наподобява бронхит или силна настинка, но не е, разбира се. Причината е в лошия въздух. Дадох му кислород от линейката, имаше някакво подобрение, но сега… — Той сви рамене. — Не ми харесва и как звучи сърцето му. Стресът си казва думата, а и той не е млад.
— Нямаш ли повече кислород? — попита Барби. Посочи червената бутилка, приличаща на пожарогасител — от тези, които хората държат в кухните си и винаги забравят да презаредят. — Свърши ли?
Търстън Маршал се присъедини към тях. На светлината на фенерчето изглеждаше мрачен и изморен.
— Има още една, но ние — Ръсти, Джини и аз — решихме да я запазим за децата. Ейдън също започна да кашля. Преместих го съвсем близо до Купола и до вентилаторите, но продължава да кашля. Когато Ейдън, Алис, Джуди и Джанел се събудят, ще започнем да им даваме малки порции кислород. Може би ако военните докарат още вентилатори…
— Няма значение с колко въздух ни обдухват — каза Джини, — все толкова ще преминава при нас. Няма значение и колко близо сме до Купола, в дробовете ни пак ще влизат отрови. Ясно е кои са най-уязвими.
— Най-младите и най-старите — каза Барби.
— Лягай да спиш, Барби — настоя Ръсти. — Пази си силите. С нищо не можеш да ни помогнеш.