Ръсти се приближи и седна до тях.
— Тази бутилка беше умряла работа — каза, — но Ърни все пак подиша малко от нея. Сега ми изглежда по-спокоен. Благодаря ти, Сам.
Сам махна небрежно с ръка.
— Моят въздух е и твой въздух, докторе. Поне беше. Линейката ти е тук, не можеш ли да направиш нещо повече? Момчетата, които ми носеха бутилките — по-рано, преди всичко да се скапе, — можеха да помагат на болните в камиона си. Имаха… как се казваше… някаква помпа.
— Кислороден екстрактор — отговори Ръсти. — Прав си, имахме такъв в линейката. За съжаление се счупи. — Ухили се нервно. — Счупи се преди три месеца.
— Четири — намеси се Туич, който се беше приближил до тях. Гледаше цигарата на Сам. — Случайно да имаш още?
— Да не си посмял — каза Джини.
— Страхуваш се да не опуша този тропически рай, така ли, скъпа? — попита Туич, но когато Сам Мърляча извади смачкания си пакет „Американ Игълс“, поклати глава.
Ръсти каза:
— Лично подадох молба до борда на болницата кислородният екстрактор да бъде подменен. Отговориха ми, че бюджетът е на червено и че трябва да потърся помощ от градската управа. Така че изпратих молба до градските съветници.
— Рени — каза Пайпър Либи.
— Рени — потвърди Ръсти. — Получих писмо, в което се казваше, че молбата ми ще бъде разгледана на бюджетната среща през ноември. Предполагам, че тогава ще се разбере. — Размаха ръце към небето и се засмя.
Около тях се насъбраха хора, които гледаха любопитно Сам и ужасено — цигарата му.
— Как успя да дойдеш тук, Сам? — попита Барби.
Сам гореше от желание да разкаже историята си. Първо им обясни, че след като му била поставена диагноза „емфизем“, започнал да получава бутилки с кислород благодарение на „медицинските“. Спомена, че понякога се натрупвали доста пълни бутилки. После им каза, че е чул експлозия и че е излязъл да види какво става.
— Видях, че работата е дебела, и разбрах накъде вървят нещата — обясни той. Група военни се присламчиха, за да чуят разказа му. Сред тях беше полковник Кокс, който беше с бермуди и фланелка с цвят каки. — Виждал съм големи пожари и преди, когато работех в гората. На няколко пъти ни се е налагало да зарязваме всичко и да бягаме; ако някой от онези стари камиони, които използвахме навремето, беше затънал. Пожарите тип „корона“ са най-страшни, защото създават свой собствен вятър. Видях, че същото ще се случи и тук. Експлозията беше много силна. Какво е имало там?
— Пропан — отвърна Роуз.
Сам потърка наболата си брада.
— Да, ама е имало и друго. Имало е и химикали — забелязах зелени пламъци. Ако пожарът беше тръгнал към мен, щях да загина. Вие също. Тръгна обаче на юг. В това няма нищо чудно, причината е най-вече в терена. А също и в реката. Както и да е, знаех какво ще стане и затова извадих бутилките от „кислородния бар“.
— От какво? — попита Барби.
Сам си дръпна за последно от цигарата, после смачка фаса в пръстта.
— О, така наричам бараката, в която държа бутилките. Както и да е, имах пет пълни…
— Пет! — простена Търстън Маршал.
— Ъ-хъ — каза весело Сам, — но нямаше как да ги домъкна и петте. Вече съм на години.
— Не можа ли да намериш някоя кола или пикап? — попита Лиза Джеймисън.
— Госпожо, отнеха ми шофьорската книжка преди седем години. Може и осем да са станали вече. Твърде много актове за шофиране в нетрезво състояние. Ако ме хванат да карам нещо по-голямо от ръчна количка, ще ме набутат в затвора и ще изхвърлят ключа на килията ми.
Барби се зачуди дали да не посочи основния недостатък на твърдението му, но в крайна сметка реши да не си прахосва дъха.
— Както и да е, прецених, че мога да взема четири бутилки. Не бях изминал и половин километър, когато се наложи да дишам от първата. Нямаше как, нали виждате?
Джаки Уетингтън попита:
— Знаеше ли, че сме тук?
— Не, госпожо. Просто исках да отида някъде нависоко, а и бях наясно, че кислородът все някога ще свърши. Не предполагах, че сте тук, не предполагах и че има вентилатори. Просто нямах други варианти пред себе си.
— Защо се забави толкова много? — попита Пит Фрийман. — Разстоянието от Год Крийк дотук едва ли е повече от шест километра.
— Ето това е най-смешното — каза Сам. — Тръгнах по пътя, нали се сещаш — Блек Ридж Роуд, после минах без проблеми по моста, като продължавах да дишам от първата бутилка, въпреки че беше станало много топло и… Впрочем, видяхте ли мъртвата мечка? Онази, дето май си е разбила главата в телефонния стълб?
— Видяхме я — отговори Ръсти. — Предполагам, че след като си подминал мечката, ти се е завило свят и си припаднал.