— Откъде знаеш?
— И ние минахме оттам — обясни му Ръсти. — Там действа някаква сила. Децата и възрастните хора са най-уязвими.
— Аз не съм много възрастен — каза обидено Сам. — Побелях преждевременно, също като майка ми.
— Колко време беше в безсъзнание? — попита Барби.
— Ами… не нося часовник, но когато се свестих, вече беше тъмно, така че доста време ще да е било. Събудих се веднъж, защото не ми достигаше въздух, после прикачих маската за следващата бутилка и пак заспах. Шантаво, нали? И какви сънища само! Сякаш бях в цирк! Накрая се разбудих съвсем. Беше тъмно, минах на следващата бутилка. Нямах проблеми при прехвърлянето, защото не беше много тъмно. А трябваше да е, трябваше да е тъмно като в кучи гъз при всичките тези сажди по Купола, но там, където лежах, имаше светло петно. Денем не се вижда, но нощем е като рояк от милиони светулки.
— Ние го наричаме блестящия пояс — поясни Джо. Той, Нори и Бени се бяха сгушили един до друг. Бени се покашляше в шепата си.
— Хубаво име — каза одобрително Сам. — Както и да е, вече знаех, че тук има някой, защото чувах вентилаторите и виждах светлини. — Той кимна към военния лагер от другата страна на Купола. — Не бях сигурен дали ще успея да стигна, защото въздухът ми свършваше — хълмът е стръмен и гълтах здраво.
Той оглеждаше любопитно полковник Кокс.
— Здрасти, полковник Клинк, виждам дъха ти. Или си облечи яке, или ела тук при нас на топло. — Той се изкикоти, показвайки няколкото си оцелели зъба.
— Казвам се Кокс, а не Клинк, и ми е добре така.
Джулия попита:
— Какво сънува, Сам?
— Странно, че точно ти ме попита — отговори той, — защото от всички сънища помня само този, който беше свързан с теб. Ти лежеше на естрадата и плачеше.
Джулия стисна силно ръката на Барби, като продължи да се взира в лицето на Мърляча.
— Откъде знаеш, че съм била аз?
— Беше се покрила с вестници. Издания на „Демократ“. Притискаше ги към себе си, сякаш за да прикриеш голотата си. Моля за извинение, но ти ме попита. Не е ли това най-смешният сън, който си чувала?
Радиостанцията на Кокс избипка три пъти. Той я откачи от колана си.
— Какво има? Казвай бързо, зает съм.
Всички чуха какво каза човекът отсреща.
— Има оцелял в южния край, полковник. Повтарям. Има оцелял.
8.
Когато слънцето изгря на двайсет и осми октомври, последният член на семейство Динсмор можеше да се похвали единствено с това, че е оцелял. Оли лежеше на земята, притиснал тялото си към Купола, и вдишваше жадно оскъдния въздух, който достигаше до него.
Беше се наложило бързо да почисти стената на Купола, защото въздухът в бутилката свършваше. Това беше втората бутилка — тази, която беше оставил на пода, преди да се зарови в картофите. Спомни си, че се беше чудил дали тя няма да избухне. За късмет на Оливър Динсмор тя не беше избухнала. Ако това се беше случило, сега той щеше да лежи мъртъв под погребална могила от картофи.
Той беше коленичил до Купола и беше започнал да разчиства черната шлака, в която имаше човешки останки. Никога нямаше да забрави как го бодяха парченцата от кости. Ако не беше редник Еймс, който непрекъснато го окуражаваше, със сигурност щеше да се откаже. Редникът обаче не спираше да го тормози и да настоява:
— Копай, по дяволите, разчисти тази мръсотия, краварче, защото иначе вентилаторите няма да свършат никаква работа.
Оли беше продължил да се бори само защото Еймс не знаеше името му. Беше свикнал децата в училище да го наричат „лайносъбирач“ и „цицодърпач“, но въпреки това не можеше да си позволи да умре, слушайки как някакъв тиквеник от Южна Каролина го нарича „краварче“.
Вентилаторите бяха заревали и той беше усетил как лекият полъх гали нагорещената му кожа. Махна маската от лицето си и притисна устата и носа си към мръсната повърхност на Купола. Нагълта се със сажди, което го накара да продължи да почиства стената. Виждаше Еймс от другата страна — беше коленичил и беше наклонил глава, сякаш се опитваше да надникне в миша дупка.
— Точно така! — изкрещя той. — Ей-сега ще докарат още два вентилатора. Не се предавай, краварче! Дръж се!
— Оли — изхриптя момчето.
— Какво?
— Името ми е… Оли. Спри да ме наричаш… краварче.
— Отсега нататък ще те наричам Оли, само продължавай да разчистваш, за да могат да работят вентилаторите.
Оли някак си успяваше да вдишва достатъчно количество въздух, което да го поддържа жив. През процепа в саждите той виждаше как светът просветлява. Светлината помагаше, но го болеше сърцето, че розовият изгрев е зацапан от мръсотията, покриваща вътрешната страна на Купола. Светлината беше прекрасна, защото при него всичко беше тъмно, опърлено, твърдо и притихнало.