Към пет часа сутринта те се опитаха да накарат Еймс да се махне, но Оли се разкрещя и той им отказа категорично. Началникът му се съгласи. Оли започна да разказва, като спираше от време на време, за да притисне устата си към Купола и да подиша въздух.
— Знаех, че трябва да изчакам пожара да загасне — каза той, — затова пестях кислорода. Дядо ми Том веднъж каза, че ако е заспал, може да изкара цяла нощ с една бутилка, така че просто си лежах спокойно. Известно време дишах въздуха, който беше останал под картофите.
Той опря устните си в стената и усети вкус на сажди. Знаеше, че в тези сажди може да има човешки остатъци, но не му пукаше. Засмука жадно, после изкашля чернилката и продължи:
— Отначало под картофите беше студено, но после стана топло, а накрая и горещо. Помислих си, че ще изгоря жив. Оборът гореше над главата ми. Всичко гореше. Пожарът обаче много бързо погълна постройката, сигурно затова оцелях. Не знам. Останах там, докато не свърши първата бутилка. След това бях принуден да изляза. Опасявах се, че другата бутилка е експлодирала, но тя беше цяла. Беше ѝ се разминало на косъм.
Еймс кимна. Оли засмука още въздух през Купола. Имаше чувството, че диша през мръсна дебела кърпа.
— И стълбите. Ако бяха дървени, а не бетонни, нямаше да мога да изляза. Дори не опитах отначало. Просто изпълзях изпод картофите, защото беше много топло. Тези най-отгоре се бяха изпекли, усетих по миризмата. Тогава започна да не ми достига въздух и така разбрах, че кислородът във втората бутилка свършва.
Той се закашля и замълча за момент. После отново продължи:
— Просто исках да чуя човешки глас, преди да умра. Стана ми много приятно, когато те видях, редник Еймс.
— Казвам се, Клинт, Оли. И да знаеш, няма да умреш.
Но очите, които гледаха през мръсния процеп в дъното на Купола, приличащ на прозорче на ковчег, като че ли знаеха някаква жестока истина.
9.
Когато звънецът се задейства за втори път, Картър се събуди от безсънна дрямка и веднага разбра какво става. Част от съзнанието му нямаше да може да заспи, докато тази каша не се оправеше или той не умреше. Помисли си, че това е инстинктът за оцеляване — вечно буден страж, стоящ на пост дълбоко в мозъка му.
Беше седем и половина събота сутринта.
Знаеше това, защото часовникът му беше от тези, чийто дисплей светва, когато бъде натиснат бутон. Аварийните светлини бяха угаснали през нощта и укритието тънеше в мрак.
Когато се надигна и седна, усети, че нещо се е опряло във врата му. Предположи, че това е фенерчето, което беше използвал миналата вечер. Напипа го и го включи. Той беше на пода. Големия Джим беше на канапето. Тъкмо той го беше смушкал с фенерчето.
„Разбира се, че ще е на кушетката, та нали е шеф“ — каза си гневно Картър.
— Хайде, синко — настоя Големия Джим. — По-бързичко.
„Защо пък аз? — помисли си Картър… но не каза нищо. — Трябва да отида аз, защото шефът е стар, шефът е дебел, шефът има проблеми със сърцето. И защото шефът е шеф, разбира се. Джеймс Рени — императорът на Честърс Мил. Император на стари коли, това си ти. И миришеш на пот и сардини.“
— Хайде! — Като че ли беше изнервен. И уплашен. — Какво чакаш?
Картър стана и се отправи към спалничката. Фенерчето осветяваше претъпканите рафтове на противорадиационното укритие (толкова много консерви със сардини!). Една от крушките на аварийното осветление все още работеше, но примигваше, сякаш всеки момент щеше да изгасне. Сега звънецът се чуваше по-ясно. Натрапчиво „Аааааааа“ — звукът на надвисналата гибел.
„Няма да можем да се измъкнем оттук“ — помисли си Картър.
Насочи фенерчето към люка и извисяващия се над него генератор, който продължаваше да бучи дразнещо, и тогава незнайно защо се сети за словоизлиянията на шефа. Може би защото и чрез двата шума се настояваше за едно и също: храна, храна, храна. Дай ми пропан, дай ми сардини, дай ми безоловен бензин за хамъра. Нахрани ме. Въпреки това ще умра, и ти също ще умреш, но на кого му пука? Дава ли изобщо някой пет пари? Нахрани ме, нахрани ме, нахрани ме.
В сандъка имаше само шест бутилки с пропан. Когато сменеше празната, щяха да останат пет. Между тях и смъртта чрез задушаване стояха тези пет малки контейнера.
Картър измъкна една бутилка от сандъка и я остави до генератора. Щеше да изчака свършващата бутилка да се изпразни напълно, въпреки че това „ааааааааа“ го дразнеше много. Да. Да. Добро до последната капка, нали така казваха за кафето „Максуел Хаус“.