— Отдръпнете се, хора! — сряза ги Барби. — Оставете човека да диша!
— Това е проблемът — каза Тони Гуей. — Дадоха му всичкия кислород… кислородът, който беше за децата… но…
— Епинефрин — каза Ръсти и Туич му подаде спринцовка. Ръсти инжектира лекарството. — Джини, започвай да правиш масаж. Когато се измориш, Туич ще те замени. След това съм аз.
— Аз също искам да помогна — обади се Джоани. По бузите ѝ се стичаха сълзи, но иначе изглеждаше сравнително спокойна. — Карала съм курсове.
— Аз също съм карала — намеси се Клеър. — Ще помогна.
— И аз — промълви Линда. — Миналото лято бях на опреснителен курс.
„Градът е малък и всички ние подкрепяме отбора“ — помисли си Барби.
Джини, чието лице все още бе подуто и разранено, започна да прави сърдечен масаж. Отстъпи на Туич точно когато Джулия и Нори се присъединиха към Барби.
— Ще успеят ли да го спасят? — попита Нори.
— Не знам — отговори той. Най-ужасното обаче беше, че знаеше.
Потта, която капеше от челото на Туич, намокри ризата на Ърни. След около пет минути Туич спря, измъчван от пристъп на кашлица. Ръсти тръгна към него, за да го замести, но Туич поклати глава.
— Отиде си. — После се обърна към Джоани и ѝ каза: — Много съжалявам, госпожо Калвърт.
Лицето на Джоани потрепери, после се сбръчка. Тя изпищя протяжно, след което се закашля. Нори я прегърна и също се закашля.
— Барби? — каза някой. — Само за момент.
Беше Кокс, облечен този път с кафяви камуфлажни панталони и вълнено яке; очевидно отвън беше доста студено. Барби не хареса мрачното му изражение. Джулия тръгна с него. Облегнаха се на Купола, опитвайки се да дишат дълбоко.
— Стана инцидент във военновъздушната база „Къртланд“ в Ню Мексико. — Кокс говореше тихо. — Правеха последни опити с ядрената бомба, която смятахме да използваме, и… всичко се скапа.
— Експлодира? — попита ужасената Джулия.
— Не, госпожо, стопи се. Двама човека загинаха, а шестима получиха тежки изгаряния и бяха облъчени с радиация. Работата е там, че изгубихме бомбата. Загубихме шибаната бомба.
— Дефект ли е имала? — попита Барби. Надяваше се да е била дефектна, защото това би означавало, че тъй или иначе е нямало да изпълни предназначението си.
— Не, полковник. Затова използвах думата инцидент. Случват се такива неща от бързане, а ние всички бързаме.
— Много жалко за хората — каза Джулия. — Роднините им знаят ли вече?
— Много мило от твоя страна, като се има предвид в каква ситуация си. Скоро ще ги информираме. Инцидентът стана в един през нощта. Вече се работи по второ малко момче. Ще е готово след три дена. Най-много четири.
Барби кимна.
— Благодаря, сър, но се опасявам, че няма да издържим толкова време.
Зад тях се надигна тъжен протяжен вой. Когато Барби и Джулия се обърнаха, воят премина в дрезгави покашляния, съпроводени от мъчително задъхване. Видяха, че Линда е коленичила пред по-голямата си дъщеря и я е притиснала към себе си.
— Не може да е мъртва! — изкрещя Джанел. — Одри не може да е мъртва!
Обаче беше. Златният ретривър на семейство Евърет беше умрял през нощта тихо и кротко, докато спеше между двете момичета.
11.
Когато Картър се върна в главната стая, вторият градски съветник на Мил ядеше овесени бисквити от кутия, на която беше изобразена птица. Картър разпозна митичната птица, красяща опаковките на много детски закуски — тукана Сам, патрона на „Фрут Лупс“.
„Сигурно са много стари“ — каза си и за момент изпита съжаление към шефа си. След това се замисли за разликата между въздух за седемдесет и два часа и въздух за почти сто часа и сърцето му се вкорави.
Големия Джим ровеше в кутията, когато видя, че Картър държи пистолет.
— Е — каза той.
— Съжалявам, шефе.
Големия Джим разтвори пръстите си и бисквитите се изтърколиха обратно в кутията; по влажната му длан бяха полепнали едри трохи. Блестящи капчици пот се стичаха по оплешивяващото му чело.
— Недей, синко.
— Налага се, господин Рени. Нищо лично.
Нищо лично, просто двамата бяха затворени в тази дупка. До това бяха довели решенията на Големия Джим и сега той трябваше да си плати.
Джим Рени остави кутията „Фрут Лупс“ на пода. Направи го внимателно, сякаш се страхуваше, че бисквитите може да се натрошат.
— Какъв е проблемът тогава?
— Всичко опира до… въздуха.
— Въздуха. Разбирам.
— Можех да скрия пистолета зад гърба си, а после, приближавайки се, да ти пусна един куршум в главата, но не исках да постъпвам така. Исках да ти дам време да се приготвиш. Защото се отнасяше добре към мен.