— Тогава не ми причинявай болка, синко. Ако няма нищо лично, не ми причинявай болка.
— Ако си траеш, всичко ще мине гладко. Мигновено ще стане, все едно доубивам ранен елен.
— Може ли да поговорим по въпроса?
— Не, сър. Решението ми е твърдо.
Големия Джим кимна.
— Добре тогава. Може ли първо да се помоля? Ще ми позволиш ли?
— Да, сър, можете да се помолите, ако искате. Но бързо. На мен също не ми е лесно.
— Вярвам ти. Ти си добро момче, синко.
Картър, който не беше плакал от четиринайсетгодишен, беше готов да се разплаче.
— Това, че ме наричаш „синко“, няма да ти помогне.
— Вече ми помага. Фактът, че си се разчувствал… също ми помага.
Големия Джим стана тежко от кушетката, после се отпусна на колене. Неволно преобърна кутията с бисквити, което го накара да се засмее тъжно.
— Да ти кажа честно, последното ястие не струваше.
— Да. Съжалявам.
Големия Джим обърна гръб на Картър и въздъхна.
— Няма проблеми, след минута-две ще ям печено говеждо на божията маса. — Вдигна дебелия си показалец и го опря в тила си. — Ето тук. Основата на мозъка. Ясно?
Картър преглътна, имаше чувството, че в гърлото му е заседнала голяма топка марля.
— Да, сър.
— Защо не коленичиш да се помолиш заедно с мен, синко?
Картър, който се молеше толкова често, колкото и плачеше, за малко да каже „да“. Тогава си спомни, че шефът му понякога постъпва много коварно. Големия Джим сега вероятно не хитруваше, но той го беше виждал как действа и не искаше да рискува.
Поклати глава.
— Кажи си молитвата. И побързай, защото иначе може да не стигнеш до „амин“.
Големия Джим стисна възглавничката на канапето, която се беше намачкала под тежестта на огромния му задник.
— Мили Боже, твоят слуга Джеймс Рени е. Май ще дойда при теб, независимо дали това ти харесва или не. Чашата се опря в устните ми и аз не мога…
Той изхлипа силно.
— Изключи фенерчето, Картър. Не искам да плача пред теб. Един мъж не трябва да умира по такъв начин.
Картър доближи дулото до тила на Големия Джим.
— Добре, но други желания няма да изпълнявам.
Той изключи фенерчето.
Веднага разбра, че е допуснал грешка, но вече беше твърде късно. Чу, че шефът му се движи; и то много бързо за едър човек с болно сърце. Картър натисна спусъка и на светлината на огънчето, което излезе от дулото, видя, че в смачканата възглавничка се появи дупка. Големия Джим вече не беше на колене пред него, но нямаше как да се е отдалечил много. Докато Картър търсеше копчето на фенерчето, Големия Джим се хвърли напред, стискайки кухненския нож, който беше взел от скрина до печката. Петнайсетсантиметровото острие се заби в корема на Картър Тибодо.
Картър извика от болка и стреля още веднъж. Големия Джим чу как куршумът изсвистя покрай ухото му, но не отстъпи назад. Той също си имаше вечно буден страж, който му беше служил много добре дълги години и който сега му казваше, че ако се отдръпне назад, ще умре. Изправи се тежко на крака, като едновременно с това издърпа ножа нагоре и изкорми глупавото момче, което беше дръзнало да му се опълчи.
Картър изкрещя отново. Капчици кръв опръскаха лицето на Големия Джим, който се надяваше, че момчето вече е мъртво. Той бутна Картър назад. На светлината на падналото на пода фенерче видя, че Картър залита назад, стискайки корема си, и смачква разпилените бисквити. По пръстите му течеше кръв. Удари с ръка рафтовете и падна на колене сред дъжд от консерви. Остана за момент така, сякаш бе размислил и в крайна сметка бе решил да се помоли. Косата му падаше върху лицето. Накрая загуби равновесие и се свлече на пода.
Големия Джим се замисли дали да не отиде да вземе ножа, но прецени, че тази работа е твърде тежка за човек със сърдечни проблеми (каза си, че непременно трябва да се погрижи за сърцето си, когато кризата свърши). Вдигна пистолета и отиде до глупавото момче.
— Картър, тук ли си все още?
Картър простена, опита да се обърне, но се отказа.
— Ще те застрелям в тила, както ти възнамеряваше да направиш с мен. Първо обаче искам да те посъветвам нещо. Слушаш ли ме?
Картър отново простена. Големия Джим прие това за „да“.
— Съветът ми е следният: Никога не давай на добрите политици време да се молят.
Той натисна спусъка.
12.
— Мисля, че умира! — изкрещя редник Еймс. — Мисля, че момчето умира!
Сержант Гро коленичи до Еймс и надникна през мръсния процеп в основата на Купола. Оли Динсмор беше легнал настрани; устните му бяха съвсем близо до стената, която се виждаше благодарение на факта, че беше мръсна. Гро извика с типичния за всички сержанти заповеднически глас: