— Ей! Оли Динсмор! Тук пред теб сме!
Момчето бавно отвори очи и погледна двамата мъже, които бяха на една крачка от него в студения и чист свят.
— Какво? — прошепна то.
— Нищо, синко — каза Гро. — Продължавай да спиш.
Гро се обърна към Еймс:
— Спокойно, не се стягай, редник. Той е добре.
— Не е добре. Погледни го само!
Гро го хвана за ръката и внимателно му помогна да се изправи на крака.
— Прав си — прошепна. — Изобщо не е добре, но е жив и спи, а в момента за повече не можем и да мечтаем. Така изразходва по-малко кислород. Отиди да хапнеш нещо. Закуси ли?
Еймс поклати глава. Съвсем беше забравил за закуската.
— Искам да остана тук, той може да се събуди. — Замълча за момент, след това продължи: — Искам да съм до него, ако… тръгне да умира.
— За момента няма опасност да умре — каза Гро. Нямаше представа дали е така или не. — Отиди да си вземеш нещо от камиона, пък макар и само парче салам и филия хляб. Не изглеждаш добре, редник.
Еймс погледна спящото върху обгорялата земя момче. По лицето му имаше мръсни петна, гърдите му се надигаха лекичко от време на време.
— Колко според теб му остава, сержант?
Гро поклати глава.
— Вероятно не много. Тази сутрин е умрял един от другата група, а неколцина никак не са добре. А там е много по-добре от тук. По-чисто е. Трябва да се подготвиш.
Очите на Еймс се насълзиха.
— Момчето загуби цялото си семейство.
— Тичай да хапнеш нещо. Аз ще го наглеждам, докато се върнеш.
— Но след това ще мога да остана?
— Щом те иска, оставаш. До края.
Еймс се дотътри до разпънатата до вертолета маса, на която беше сложена храна. Отвън вече беше десет часът и слънцето почти беше разтопило тежката слана. А там, в света на вечния здрач, въздухът не ставаше за дишане и времето нямаше никакво значение. Гро, който беше роден в Уилтън, Кънектикът, си спомни езерцето, край което беше играл като малък. В него имаше златни шарани, големи и стари. Децата ги хранеха. Но един ден работник от парка разля някакви изкуствени торове. Сбогом, рибки. Всичките обърнаха коремите и изплуваха на повърхността.
Докато гледаше спящото от другата страна на Купола дете, той се замисли за онези шарани… само че момчето не беше риба.
Еймс се върна. Тъпчеше се с нещо, което очевидно изобщо не му беше вкусно. Според Гро той не ставаше много за войник, но беше добро момче с добро сърце.
Редник Еймс седна на земята. Сержант Гро се отпусна до него. Някъде към обяд получиха информация, че още един от оцелелите в северната част на Купола е починал. Момченце на име Ейдън Епълтън. Пак дете. Гро се зачуди дали онази жена, която срещна вчера, не беше майка му. Надяваше се да не е била тя.
— Кой направи това? — попита Еймс. — Кой забърка тази каша, сержант? И защо?
Гро поклати глава.
— Нямам представа.
— Изобщо не проумявам! — изкрещя Еймс. Оли се размърда, но не се събуди, просто нагласи отново лицето си спрямо ветреца, който полъхваше откъм стената.
— Не го събуждай — каза Гро и си помисли: „За нас двамата ще е по-добре, ако той умре в съня си.“
13.
Към два часа почти всички оцелели вече кашляха. Изключение правеха Сам Вердро — невероятно, но факт, — на когото лошият въздух като че ли се отразяваше добре, и Литъл Уолтър Буши, който не правеше нищо друго, освен да спи и да яде (даваха му мляко и сокове). Барби седеше до Купола, прегърнал с една ръка Джулия. Недалеч от тях седеше Търстън Маршал, който се взираше в покрития с одеяло труп на Ейдън Епълтън. Момченцето беше умряло внезапно, просто за секунди. Търстън, който постоянно покашляше, държеше Алис в скута си. Уморена от плач, тя беше заспала. На пет-шест метра по-нагоре Ръсти се беше притиснал до жена си и децата си, които също спяха, уморени от плач. Ръсти беше занесъл тялото на Одри в линейката, за да не го гледат момичетата. Наложило се беше да задържи дъха си, защото на петнайсет метра от Купола въздухът ставаше задушлив и отровен. Когато се върна и задиша що-годе нормално, си помисли, че трябва да пренесе там и момченцето. Одри щеше да му прави компания; тя винаги беше харесвала деца.
Джо Макклачи седна до Барби. Сега вече наистина приличаше на плашило. Бледото му лице беше нашарено от акне, а под очите му имаше синкави кръгове.
— Майка ми спи — каза.
— Джулия също — отговори Барби, — така че говори по-тихо.