Джулия отвори око.
— Не спя — промърмори и отново го затвори. Закашля се, диша известно време нормално, после пак се закашля.
— Бени е много зле — каза Джо. — Втриса го. Онова момченце също го втрисаше, преди да умре. — Поколеба се за момент. — Майка ми е много топла. Може би защото тук е топло, но… се съмнявам, че това е причината. Ами ако тя умре? Ами ако всички ние умрем?
— Няма — увери го Барби. — Те ще измислят нещо.
Джо поклати глава.
— Нищо няма да измислят. И ти го знаеш. Защото те са отвън. Никой от онези отвън не може да ни помогне. — Загледа се в черната пустош, която беше изместила града, и се засмя — дрезгав, грачещ смях, неприятен най-вече заради това, че в него имаше нещо весело. — Честърс Мил е основан през 1803 година, учихме в училище. Това са повече от двеста години. А за една седмица беше заличен от лицето на земята. Само за една седмица. Какво ще кажеш по този въпрос, полковник Барбара?
Барби не знаеше какво да му отговори.
Джо покри устата си с длан и се изкашля. Вентилаторите продължаваха да реват зад тях.
— Аз съм умно момче. Нали знаеш? Не че се хваля, просто… съм умен.
Барби се сети за камерите, с помощта на които момчето беше показало ракетната атака.
— Няма спор, Джо.
— Гледал ли си този филм на Спилбърг, в който едно умно момче намери решение на проблема в последния момент?
Барби усети, че Джулия се размърда отново. Сега очите ѝ бяха отворени, гледаше мрачно Джо.
По бузите на момчето се търкаляха сълзи.
— Аз не съм като момчето на Спилбърг. Ако бяхме в „Джурасик парк“, динозаврите със сигурност щяха да ни изядат.
— Де да можеше да се изморят — каза замечтано Джулия.
— А? — Джо примигна към нея.
— Кожените глави. Децата с кожените глави. Ако се отегчат от играта, ще насочат вниманието си към друго нещо. Или… — тя се закашля силно — представи си, че родителите им ги извикат вкъщи на вечеря.
— Възможно е те да не ядат — каза Джо и се навъси. — Възможно е и да нямат родители.
— Възможно е при тях времето да тече по-бавно — намеси се Барби. — Ами ако току-що са седнали пред тяхната кутия? Ако играта за тях тепърва започва? Дори не знаем със сигурност дали са деца или не.
Пайпър Либи се присъедини към тях. Беше се зачервила, а косата ѝ беше залепнала за бузите.
— Деца са — заяви.
— Откъде знаеш? — попита Барби.
— Просто знам. — Тя се усмихна. — Те са богът, в който спрях да вярвам преди три години. Оказа се, че Бог е групичка непослушни дечица, играещи нещо от рода на компютърна игра. Не е ли смешно? — Усмивката ѝ стана по-широка, а след това от очите ѝ потекоха сълзи.
Джулия гледаше замислено към кутията и към нейната примигваща пурпурна светлинка.
14.
Събота вечер е. Това е вечерта, в която дамите от „Истърн Стар“ си организираха среща (след това често отиваха в къщата на Хенриета Клавард, където пиеха вино и си разказваха мръсни вицове). Това е вечерта, в която Питър Рандолф и приятелите му играеха покер (и също си разказваха мръсни вицове). Вечерта, в която Стюарт и Фърн Бауи често отиваха в Луистън, за да си наемат проститутки от публичния дом на Лоуър Лизбън Стрийт. Вечерта, в която преподобният Лестър Когинс проповядваше на тийнейджъри в залата на „Светия изкупител“, а Пайпър Либи организираше танцови забави за тийнейджъри в сутерена на църквата си. Вечерта, в която „Дипърс“ гърмеше до един часа, като към дванайсет и половина пияната тълпа започваше да припява химна „Дърти Уотър“ — песен, която всички групи от Бостън знаеха много добре.
Вечерта, в която Хауард и Бренда Пъркинс се разхождаха, хванати под ръка, и поздравяваха другите двойки, които срещаха по пътя си. Вечерта, в която Олдън Динсмор, жена му Шели и двамата им синове играеха с топка на лунна светлина. В Честърс Мил (това се отнася и за повечето малки градчета, в които хората подкрепят отбора) съботните вечери обикновено бяха най-хубавите, тогава хората танцуваха, чукаха се или мечтаеха.
Не и тази вечер. Тази изглежда черна и безкрайна. Вятърът е стихнал. Отровеният въздух е топъл и неподвижен. Оли Динсмор лежи край стопеното от адската горещина шосе 119 и притиска лицето си към процепа в шлаката, борейки се отчаяно за живота си. На половин метър от него редник Клинт Еймс продължава да бди търпеливо. Някакъв „умник“ предложи да насочат прожектор към момчето; Еймс (подкрепен от сержант Гро, който явно не беше голямо страшилище) успя да го разубеди, изтъквайки, че така се постъпва с терорист, а не с момче, което вероятно ще умре преди изгрев-слънце. Еймс обаче има фенерче и от време на време осветява момчето, за да се увери, че то все още диша. Всеки път, когато включва фенерчето си, се опасява, че на светлината няма да се види никакво помръдване. После започва да си мисли, че така ще е по-добре. Започва да приема истината: въпреки че е находчив и че се бори героично, Оли Динсмор няма бъдеще. Свива му се сърцето, като го гледа как се мъчи. Малко преди полунощ редник Еймс заспива — в седнало положение, стиснал фенерчето в ръка.