„Спиш ли? Не можеш ли да будуваш един час?“ Смята се, че Исус е задал на Петър тези въпроси.
Ако беше жив, Готвача Буши вероятно щеше да добави:
— Евангелието на Матей, Сандърс.
Малко след един часа Роуз Туичъл разтърсва Барби и го събужда.
— Търстън Маршал е мъртъв — казва тя. — Ръсти и брат ми слагат тялото му под линейката, за да не изпадне момиченцето в шок, когато се събуди. — След това добавя: — Ако изобщо се събуди. Алис също е зле.
— Сега всички сме зле — казва Джулия. — Всички, освен Сам и бебето на наркоманката.
Ръсти и Туич се връщат бързо, свличат се пред един от вентилаторите и започват да дишат тежко, на пресекулки. Туич започва да кашля и Ръсти го изблъсква по-близо до въздуха, толкова силно го изблъсква, че челото на Туич се удря в Купола. Всички чуват удара.
Роуз още не е приключила с инвентаризацията.
— Бени Дрейк също не е добре. — Шепне: — Според Джини той може и да не изкара до сутринта. Ех, де да можехме да направим нещо.
Барби не отговаря. Джулия също мълчи, мълчи и гледа по посока на кутията, която няма как да бъде помръдната, въпреки че е с размери двайсет на двайсет на два сантиметра. Погледът ѝ е зареян, замислен.
Червеникавата луна най-накрая преодолява полепналата по източната стена на Купола мръсотия и окъпва всичко в кървава светлина. Това е краят на октомври, а в Честърс Мил октомври е най-жестокият месец, месец, смесващ спомени и желания. В тази мъртва земя няма люляци. Няма люляци, няма дървета, няма трева. Под всевиждащата луна не е останало почти нищо друго освен разруха.
15.
Големия Джим се събуди и се хвана за гърдите. Отново имаше аритмия. Удари се с юмрук отляво. Алармата на генератора се задейства — бутилката пропан беше на свършване. Ааааааааааа. Нахрани ме, нахрани ме.
Големия Джим скочи на крака и изкрещя. Бедното му измъчено сърце подрипваше, пропускайки удари, а след това започваше да препуска, опитвайки се сякаш да догони нещо. Имаше чувството, че е стара кола с лош карбуратор; таратайка, която може да бъде разменена, но не и продадена и която става единствено за старо желязо. Задъхваше се, но продължаваше да блъска гърдите си. Този път като че ли беше по-зле от предишния, когато влезе в болницата.
Аааааааааааа — звук от някакво огромно, страховито насекомо — може би цикада, — тук при него, в тъмното.
Може би тук е пропълзяло нещо, докато е спял?
Големия Джим започна да търси опипом фенерчето, като от време на време удряше и потъркваше гърдите си.
„Успокой се, сърце, не се дръж като уплашено бебе; толкова много неща преживях, не може да умра просто така, и то тук в тази тъмница.“
Той намери фенерчето и се изправи на крака, след това обаче се спъна в тялото на мъртвия си адютант. Извика отново и падна на колене. Фенерчето се изтъркаля настрани, като докато се търкаляше, освети лявата част на долния рафт, където бяха наредени кутии със спагети и консерви с доматено пюре.
Големия Джим запълзя след него. Очите на Картър Тибодо помръднаха.
— Картър? — По лицето на Големия Джим се стичаше пот — той имаше чувството, че бузите му са залети с нещо мазно и смрадливо. Ризата му беше залепнала за тялото. Сърцето му подскочи отново, после взе, че се успокои, и започна да бие нормално.
Е, не съвсем нормално, но почти нормално.
— Картър? Синко? Жив ли си?
Тези въпроси бяха странни, разбира се, та нали го беше разпорил като риба, а след това го беше застрелял в тила. Картър беше жив толкова, колкото и Адолф Хитлер. Големия Джим беше готов да се закълне… е, почти… че очите на момчето…
Той отхвърли възможността Картър да се присегне и да го сграбчи за гърлото. Каза си, че е нормално да се чувства леко изнервен, защото момчето едва не го беше убило. И въпреки това му се струваше, че Картър ще се надигне, ще го придърпа към себе си и ще забие острите си зъби в гърлото му.
Големия Джим притисна пръсти към врата на Картър. Окървавената му плът беше студена, не се усещаше никакъв пулс.
Разбира се, че нямаше пулс. Момчето беше мъртво. Мъртво от повече от дванайсет часа.
— Ти вечеряш заедно със своя Спасител, синко — прошепна Големия Джим. — Печено говеждо и картофено пюре. И ябълков пай за десерт.