„И да го запалиш, какво? Какво ще правиш, когато пропанът свърши?“
„Все някой ще ми помогне. Не ми е предопределено да умра тук. Печено говеждо с Господ? Мерси, ще пропусна. Щом няма да седя начело на масата, не става.“
Той отново се засмя. Предпазливо закрачи към вратата, която водеше към основното помещение. Беше протегнал ръцете си като слепец. След седем крачки напипа стената. Придвижи се надясно, прокарвайки пръсти по дървената обшивка и… ето! Празнота. Отворът на вратата. Добре.
Премина оттатък, като вече се движеше по-уверено въпреки тъмнината. Познаваше тази стая като пръстите на ръцете си: от двете страни — рафтове, право напред — кушет…
Спъна се в проклетото хлапе и се просна на пода. Удари си челото и изкрещя — по-скоро от изненада и възмущение, отколкото от болка, защото килимът смекчи удара. „О, Господи, между краката ми има ръка на мъртвец! Сякаш се опитва да ме стисне за топките.“
Големия Джим се изправи на колене и запълзя напред. Пак си удари главата, този път в кушетката. Нададе мощен вик и се покатери върху кушетката, като бързо вдигна краката си нагоре, сякаш досега беше газил река, гъмжаща от пирани.
Беше се разтреперил целият. Каза си, че трябва да се успокои, че непременно трябва да се успокои, защото иначе ще получи сърдечен удар.
Докторът-хипар му беше казал: „Когато имаш аритмия, трябва да се съсредоточиш и да започнеш да дишаш дълбоко.“ Тогава Големия Джим си беше помислил, че това са хипарски глупости, но сега не му оставаше нищо друго — вече нямаше верапамил, — освен да ги изпробва.
Като че ли се получи. След двайсет дълбоки поемания и също толкова бавни издишвания на въздух той усети как сърцето му започва да се успокоява. Вече почти не долавяше метален вкус в устата си. Имаше чувството обаче, че някой е седнал на гърдите му. По лявата му ръка пълзеше болка. Знаеше, че такива са симптомите на сърдечен удар, но си мислеше, че неразположението може да е причинено от сардините, с които беше претоварил стомаха си. Дълбоките вдишвания подпомагаха сърцето му, но въпреки това той се зарече да отиде да се прегледа, след като се измъкне от тази дупка, дори си помисли, че байпасът не е чак толкова лошо нещо. Проблемът беше в топлината. В топлината и в лошия въздух. Трябваше да намери фенерчето и да запали отново генератора. Само минутка още, може би две…
Някой дишаше в стаята.
Да, разбира се. Той дишаше.
Въпреки това беше почти сигурен, че е чул друг човек. Всъщност други хора. Струваше му се, че не е сам. Започваше да се досеща кои са натрапниците.
Това беше абсурдно.
Да, но единият от дишащите беше зад кушетката. Вторият се спотайваше в ъгъла. Третият стоеше на един метър пред него.
Не. Стига!
Бренда Пъркинс е зад кушетката. Лестър Когинс е в ъгъла, счупената му челюст е увиснала надолу.
А точно отпред е…
— Не! — извика Големия Джим. — Това са глупости. Пълни глупости.
Затвори очи и се опита да се концентрира в дишането.
— Хубаво мирише тук, татко — промълви застаналият пред него Младши. — Мирише на килер. И на приятелките ми.
Рени изпищя.
— Помогни ми да се изправя, братле — обади се лежащият на пода Картър. — Той ме поряза лошо. И ме застреля.
— Стига — прошепна Големия Джим. — Нищо от това не съм чул, така че спри. Броя вдишванията. И успокоявам сърцето си.
— Документите все още са у мен — намеси се Бренда Пъркинс. — Имам и много копия. Скоро ще ги разлепя по всички телефонни стълбове в града, както Джулия направи с последния брой на вестника си. Ще страдаш заради греховете си, глава трийсет и втора.
— Ти не си там!
Но тогава нещо — вероятно пръст — се плъзна по бузата му.
Големия Джим отново изпищя. Противорадиационното укритие беше пълно с мъртви хора, които дишаха оскъдния замърсен въздух. Въпреки че беше тъмно като в рог, той виждаше бледите им лица. Виждаше и очите на мъртвия си син.
Големия Джим скочи от кушетката и размаха юмруци.
— Махайте се! Веднага се махайте оттук!
Спусна се към стълбите. Не успя да уцели първото стъпало. Спъна се и падна. Този път нямаше килим, който да смекчи удара. От челото му закапа кръв. Една мъртвешка ръка го погали по врата.
— Ти ме уби — каза Лестър Когинс. Заради счупената му челюст думите прозвучаха като: „Ии ме уи“.
Големия Джим се затича нагоре по стълбите, стигна до вратата и я блъсна с масивното си тяло. Тя изскърца и се отвори, избутвайки назад няколко обгорели греди и натрошени тухли. Той успя да се измъкне навън.