— Късмет, полковник Барбара — каза Кокс.
Барби му кимна, след това се обърна към Ръсти. Ръсти, от когото зависеше нещо, защото беше под Купола.
— Не се отчайвай и не позволявай те да се отчаят. Ако това не се получи, грижи се за тях, както можеш.
— Разбрах те. Дай всичко от себе си!
Барби наклони глава към Джулия.
— Тя трябва да даде всичко от себе си. Може би ще успеем да се върнем, дори и да не се получат нещата.
— Разбира се, че ще се върнете — Гласът на парамедика звучеше искрено, но в очите му се четеше съмнение.
Барби го потупа по рамото, след това се присъедини към Сам и Джулия, които дишаха дълбоко край Купола. Каза на Сам:
— Наистина ли искаш да участваш?
— Ъ-хъ. Имам да изкупвам грехове.
— Какво си направил, Сам? — попита Джулия.
— Не бих желал да говоря за това. — Той се усмихна. — Особено пред собственичката на градския вестник.
— Готова ли си? — попита Барби.
— Да. — Тя сграбчи ръката му и я стисна силно. — Доколкото е възможно.
6.
Роми и Джаки Уетингтън застанаха до задницата на микробуса. Когато Барби изкрещя „сега“, Джаки отвори вратата и Роми хвърли двете гуми от приуса вътре. Малко след това Барби и Джулия се шмугнаха в хондата и веднага затръшнаха вратите зад себе си. Старият пияница Сам Вердро все още беше пъргав като котка. Той вече беше зад волана на хондата и форсираше двигателя ѝ.
Миризмата вътре не беше по-различна от тази отвън и тук смърдеше на изгоряло дърво и терпентин, но въпреки това въздухът в микробуса беше по-добър от това, което бяха дишали край Купола.
„Бързо ще се скапе, защото ние тримата го смучем като пиявици“ — помисли си Барби.
Джулия сграбчи жълто-черната торба от „Бест Бай“ и я обърна. Отвътре изпадна пластмасов цилиндър. Опита се да хване и да скъса целофановата опаковка. Барби бръкна в джоба си и сърцето му се сви. Джобното му ножче го нямаше. Разбира се, че няма да е там. Вече се е стопило под останките на полицейския участък.
— Сам! Моля те, кажи ми, че имаш джобно ножче!
Сам му подхвърли ножчето си.
— Беше на баща ми. Винаги го нося. Гледай да ми го върнеш.
Дървената му дръжка беше съвсем протъркана, но единственото му острие беше като бръснач. Без проблеми щеше да разреже целофана и да пробие гумите.
— Побързай! — изкрещя Сам и форсира двигателя на хондата. — Няма да тръгваме, докато не ми кажеш, че това нещо ще свърши работа, но двигателят няма да работи вечно при този въздух, да знаеш.
Барби разряза целофана. Джулия го отстрани, после завъртя пластмасовия цилиндър обратно на часовниковата стрелка и го отдели от основата. Празните компактдискове, които Линда беше купила на Ръсти за рождения ден, бяха нанизани на черен пластмасов шпиндел. Изсипа дисковете на пода на микробуса и стисна шпиндела. Устните ѝ се бяха напрегнали от усилието.
— Дай на мен — каза той, но в същия момент тя го отчупи.
— Момичетата също са силни. Особено когато са изплашени до смърт.
— Кух ли е? Ако не е, пак отиваме в изходна позиция.
Тя приближи шпиндела до лицето си. Барби погледна през единия край и видя синьо око от другата страна.
— Тръгвай, Сам — каза той. — Получи се.
— Сигурен ли си, че ще свърши работа? — провикна се Сам и включи на скорост.
— Да, готов съм да се обзаложа — отвърна Барби, защото отговор „откъде да знам, по дяволите“ нямаше да повдигне духа на никого. Включително и на него самия.
7.
Оцелелите, които бяха останали край Купола, гледаха безмълвно как микробусът подскача по черния път, водещ към мигащата кутия (Нори Калвърт беше започнала да я нарича така). Хондата навлезе в смога и бавно се превърна в призрак, след това изчезна.
Ръсти и Линда стояха един до друг; бяха вдигнали децата си от земята и ги бяха прегърнали.
— Какво мислиш, Ръсти? — попита тя.
Той ѝ отговори:
— Мисля, че трябва да вярваме и да не губим надежда.
— И да се подготвим за най-лошото.
— Това също — каза той.
8.
Подминаваха къщата, когато Сам се провикна:
— Вече влизаме в овощната градина. Дръжте се здраво, деца, защото нямам намерение да спирам дори ако се разбие окачването.
— Давай — каза Барби, после подскочи във въздуха, когато хондата мина през една голяма бабуна. Продължаваше да стиска едната гума. Джулия се беше хванала за другата като корабокрушенец за спасителен пояс. Ябълковите дървета профучаваха край тях. Листата им бяха мръсни и повехнали. Повечето от плодовете бяха на земята, обрулени от вятъра, който беше задухал след експлозията.