Още една чудовищна бабунка. Барби и Джулия подскочиха, после паднаха едновременно на седалката. Джулия залитна и се просна в скута на Барби, без да изпуска гумата си нито за миг.
— Откъде си купи книжката, дъртако? — извика Барби. — „Сиърс енд Робък“.
— „Уолмарт“! — извика възрастният мъж и се изкиска. — Всичко там е много евтино! — Спря да се киска. — Виждам я. Примигващата мръсница. Ярка пурпурна светлинка. Ще спра точно до нея. Изчакайте ме да спра и тогава дупчете гумите, защото иначе може да ги разпорите.
След секунда спирачките на хондата заскърцаха и Барби и Джулия се плъзнаха по задната седалка. „Сега вече знам как се чувстват топките за пинбол“ — помисли си Барбара.
— Караш като бостънски таксиджия! — възмути се Джулия.
— Не забравяйте да ми оставите бакшиш. — Сам се закашля силно. — Двайсет процента. — Говореше с усилие.
— Сам? — попита Джулия — Добре ли си?
— Може и да не съм — изрече с равен глас Сам. — Тече ми кръв. Не от гърлото, струва ми се, а отнякъде по-дълбоко. Може да ми се е пробил белият дроб. — Той отново се закашля.
— Какво да направим? — попита Джулия.
Сам успя да се справи с пристъпа на кашлица.
— Накарайте ги да изключат скапаната джаджа, за да можем да се махнем оттук. Свършиха ми цигарите.
9.
— Аз ще свърша тази работа — обеща Джулия. — Казвам го, за да знаеш.
Барби кимна.
— Да, мадмоазел.
— Ти ще бъдеш мой въздухоносец. Ако аз не успея, ще се сменим.
— Няма да е зле да ми кажеш какво си наумила.
— О, нищо конкретно. Ще разчитам на интуицията и желанието си, с друго нищо не разполагам.
— Не бъди такава песимистка. Разполагаш и с две гуми, две торби за боклук и кух шпиндел.
Тя се усмихна и мръсното ѝ напрегнато лице просветна.
— Уместна забележка.
Сам кашляше, приведен над волана. После изплю нещо.
— Мили Боже, какъв отвратителен вкус само! — възкликна той. — Побързайте.
Барби проби гумата си с ножа и веднага след това въздухът започна да излиза навън със свистене. Джулия му подаде сръчно шпиндела, сякаш беше медицинска сестра, асистираща на хирург. Барби го пъхна в дупката и видя как гумата го захапа… след това струя божествен въздух лъхна потното му лице. Не можа да се въздържи, вдиша веднъж. Този въздух беше много по-свеж и богат на кислород от онзи, който вентилаторите вкарваха през Купола. Мозъкът му се съживи и той веднага взе решение. Вместо да сложи торбата за боклук върху тръбичката, откъсна голямо парче от нея.
— Какво правиш — изкрещя Джулия.
Нямаше време да ѝ обяснява, че тя не е единственият човек, който има интуиция.
Той запуши шпиндела с парчето найлон.
— Довери ми се. Отиди при кутията и направи каквото трябва.
Тя го погледна, след това отвори вратата на хондата. Залитна, изправи се, после се спъна в една неравност и падна на колене пред мигащата кутия. Барби я последва, мъкнейки двете гуми със себе си. Ножчето на Сам беше в джоба му. Отпусна се на колене и подаде на Джулия пробитата гума.
Джулия дръпна запушалката, вдиша — бузите ѝ се свиха, докато смучеше, — издиша настрани, после вдиша отново. По бузите ѝ се търкаляха сълзи, които проправяха чисти пътечки в мръсотията. Барби също плачеше. Не се бяха разчувствали, просто тук беше пълно с всякакви отрови. Въздухът изобщо не ставаше за дишане.
Джулия продължаваше да смуче.
— Добре — изпухтя тя, докато издишваше. — Толкова е хубав. Не мирише на риба. Прашен. — Тя вдиша още веднъж, после наклони гумата към него.
Той поклати глава и я бутна назад, въпреки че белите му дробове бяха започнали да протестират. Потупа гърдите си и посочи Джулия.
Тя вдиша дълбоко, издиша, след това пак вдиша. Барби натисна гумата, за да ѝ помогне. Чуваше как в някакъв друг свят Сам се дере от кашлица.
„Направо ще се разцепи“ — помисли си Барби. Самият той имаше чувството, че ще се разцепи, ако не подиша скоро, и когато Джулия му подаде гумата за втори път, той се наведе над импровизираната сламка и засмука силно, опитвайки се да вкара прекрасния прашен въздух дълбоко в белите си дробове. Нямаше достатъчно, вероятно никога нямаше да има достатъчно. За момент го обзе паника: „Господи, аз се давя!“ Страшно му се прииска да се спусне към микробуса, оставяйки Джулия да се оправя сама, но устоя на изкушението. Затвори очи, вдиша и се опита да намери центъра на спокойствието: „Спокойно. Бавно. Спокойно.“