Дръпна си за трети път от гумата — бавно и старателно — и сърцето му започна да забавя ритъма си. Джулия се наведе и хвана кутията от двете страни. Нищо не последва, което не изненада Барби. Джулия и преди беше докосвала кутията, така че беше „имунизирана“.
Внезапно гърбът ѝ се изви. Тя изстена. Барби ѝ подаде сламката-шпиндел, но тя не я пое. От ъгълчето на дясното ѝ око покапа кръв, а от носа ѝ изхвърча цяла струйка. По бузите ѝ се плъзгаха кървави капки.
— Какво става — провикна се Сам. Гласът му беше глух, задавен.
— Не знам. Не знам какво става.
Знаеше обаче, че Джулия ще умре, ако скоро не си поеме въздух. Измъкна шпиндела от гумата, стисна го между зъбите си и заби ножчето в другата гума. Навря шпиндела в дупката и го запуши с парче найлон.
Зачака.
10.
Сега е времето на безвремието.
Тя е в огромна бяла стая без покрив, над която се вижда странно зелено небе. Това е… какво? Игралната зала? Да, игралната зала. Тяхната игрална зала.
(Не, тя лежи на пода на естрадата.)
Тя е зряла жена.
(Не, тя е малко момиче.) Та нали сега е безвремието.
(1974 година е и пред нея е цялото време на света.)
Трябва да подиша от гумата.
(Няма да диша.)
Нещо я гледа. Нещо ужасяващо. Но тя също е ужасяваща за нещото, защото е станала по-голяма и защото е тук. Тя не трябва да е тук. Трябва да е в кутията. Все още не е опасна за него. То знае това, въпреки че е (просто дете) много малко, на предучилищна възраст. То говори:
— Ти си измислена.
— Не, истинска съм. Моля те, повярвай ми. Всички ние сме истински.
Кожената глава я гледа, въпреки че няма очи. Намръщва се. Ъгълчетата на устата му, която всъщност не е уста, се извиват надолу. И Джулия разбира, че е извадила късмет — хванала е един от тях насаме.
Обикновено се събират повече, но сега останалите ги няма, отишли са (да вечерят, да обядват, в спалните си, на училище, на разходка; няма значение къде) някъде. Ако бяха заедно, щяха да я отблъснат. Този може да я отблъсне и сам, но е любопитен.
Тя?
Да.
Момиче е.
— Моля те, пусни ни. Нека да си поживеем. Ние също сме разумни същества.
Никакъв отговор. Никакъв отговор. Никакъв отговор. След това:
— Ти не си истинска. Ти си…
Какво? Какво казва тя? Вие сте играчки, купени от магазин? Не точно, но нещо такова. Джулия си спомня мравешката ферма, която брат ѝ притежаваше, когато беше малък. Споменът идва и си отива за секунди. Нещо като играчки от магазин и като мравешка ферма. Тези сравнения са близки до истината.
— Как ще живеете, като не сте истински?
— Ние сме истински! — изкрещява тя, но Барби чува само стон. — Истински като вас.
Тишина. Нещо с изменящо се кожено лице, стоящо в голяма бяла стая без покрив, която в същото време е и естрадата на Честърс Мил.
След това:
— Докажи ми.
— Подай ми ръката си.
— Аз нямам ръка. Аз нямам тяло. Телата не са истински. Телата са сънища.
— Тогава ми дай разума си.
Малката кожена глава не го дава. Няма да го даде.
Така че Джулия го взима.
11.
Това е мястото на нищото.
На естрадата е студено, а тя е уплашена. По-лошо, тя е… унизена? Не, нещо по-лошо от унизена. Ако знаеше думата „гавра“, тя щеше да каже: „да, те се изгавриха с мен“. Те взеха панталоните ѝ.
(А някъде другаде войници ритат голи хора в гимнастически салон. Нечий друг срам се е смесил с нейния.)
Тя плаче.
(Плаче му се, но успява да се въздържи. Сега трябва да покрият случилото се.)
Момичетата са си тръгнали, но носът ѝ още кърви — Лайла я удари и се зарече да отреже носа ѝ, ако се раздрънка; после те си тръгват, а тя лежи тук и си мисли, че сигурно е плакала доста, защото има чувството, че не само носът ѝ кърви, но и окото ѝ, освен това не ѝ достига въздух. Но на нея не ѝ пука колко кръв тече и откъде тече. Предпочита да умре от кръвозагуба на естрадата, отколкото да се прибере вкъщи само с тези глупави бебешки гащички. Предпочита да ѝ потече кръв от стотици места, само и само да не види как войникът (след това Барби се опитва да не мисли за онзи войник, но когато все пак мисли, го нарича наум „Хакермайер Хакер чудовището“) дърпа голия мъж за онова нещо (куфията), което носи на главата си, защото знае какво ще последва. Винаги се случват такива неща, когато си под Купола.
Тя вижда, че едно от момичетата се е върнало. Кайла Бевинс се е върнала. Тя стои там и гледа глупавата Джулия Шамуей, която се мислеше за много умна. Малката глупава Джулия Шамуей и нейните бебешки гащички. Дали Кайла не се е върнала да вземе останалите ѝ дрехи и да ги хвърли на покрива на естрадата, така че да се наложи тя да покрие с длани слабините си, докато се прибира гола вкъщи? Защо хората са толкова долни?