Тя затваря насълзените си очи, а когато ги отваря отново, Кайла се е променила. Сега лицето ѝ е изместено от постоянно променящ се кожен шлем, от който не лъха нито състрадание, нито любов, нито дори омраза.
Само… интерес. Да, интерес. Какво ще направи, когато аз направя… това?
Джулия Шамуей не струва пет пари. Тя е нищо; намери най-малкото от най-малкото, после погледни под него и ще видиш пълзящата буболечка Шамуей. Тя е и гол затворник, жалък затворник, останал само по развиваща се куфия, който си мисли за прекрасния ароматен хляб, приготвян от жена му. Тя е котка с горяща опашка; мравка под микроскоп; муха, чиито крила ще бъдат отскубнати от любопитен третокласник; играчка на отегчени деца без тела, в чиито крака е цялата вселена. Тя е Барби, тя е умиращият в микробуса на Линда Евърет Сам, тя е умиращият до обгорената преграда Оли, тя е тъгуващата за мъртвия си син Алва Дрейк.
Но най-вече е момиченце, което се е свило върху напуканите дъски на естрадата; момиченце, което е било наказано заради невинното си високомерие; момиченце, което е направило грешката да си помисли, че е голямо, че от него нещо зависи и че светът е грижовен, въпреки че светът всъщност е огромен мъртъв локомотив, който има двигател, но не и фарове.
С цялото си сърце, с целия си разум и с цялата си душа тя изкрещява:
— Позволи ни да живеем! Умолявам те!
За секунда тя е кожена глава, стояща в бялата стая; тя е момичето, което (по някакви неразбираеми за нея причини) се е върнало на естрадата. За една ужасяваща секунда Джулия е извършителят, а не жертвата. Тя дори е войникът с пистолета, Хакер чудовището, което Барбара все още не може да изхвърли от съзнанието си.
Тя е само себе си отново.
Гледа нагоре към Кайла Бевинс.
Кайла Бевинс е от бедно семейство. Баща ѝ реже дърва в ТР-90 и пие във „Фрешис Пъб“ (който след време ще се превърне в „Дипърс“). Майка ѝ има голям розов белег на бузата, поради което децата я наричат Черешово лице или Ягодова глава. Кайла няма хубави дрехи. Днес тя носи стар кафяв пуловер, стара карирана пола, протъркани мокасини и раздърпани в горния край бели чорапи. Едното ѝ коляно е ожулено; или е паднала сама, или някой я е бутнал на игрището. Да, това е Кайла Бевинс, но лицето ѝ е кожено. И въпреки че то непрекъснато се изменя, дори и за момент не заприличва на човешко.
Джулия си мисли: „Мравката ще види това, ако погледне нагоре към лупата, която държи детето.“
— Кайла, моля те! Моля те! Ние сме живи!
Кайла я поглежда, но не предприема нищо. След това скръства ръце пред гърдите си — в това видение ръцете ѝ са човешки — и издърпва пуловера над главата си. Когато заговаря, в гласа ѝ не се долавя нищо друго освен съжаление.
Тя казва…
12.
Джулия отхвърча от кутията, сякаш я беше пернала огромна ръка. Въздухът, който беше задържала в гърдите си, излезе навън. Преди да успее да си поеме отново дъх, Барби я сграбчи за рамото, отпуши шпиндела и го набута в устата ѝ. Надяваше се, че не е порязал езика ѝ и не е продупчил небцето ѝ. Не биваше да я оставя да диша отровния въздух, защото както беше зажадняла за кислород, можеше да получи конвулсии или направо да умре.
Въпреки че изглеждаше отнесена, Джулия като че ли го разбра. Не опита да се съпротивлява, сграбчи с две ръце гумата на приуса и засмука трескаво шпиндела. Тялото ѝ трептеше като лист.
Сам най-накрая беше престанал да кашля, но пък се беше появил друг звук. Джулия също го чу. Тя вдиша още една голяма глътка въздух и погледна нагоре; очите ѝ заплашваха да изскочат от орбитите си.
Лаеше куче. Хорас вероятно, под Купола вече нямаше друго куче. Той…
Барби стисна силно ръката ѝ, сякаш се опитваше да я счупи. На лицето му беше изписано изумление.
Кутията със странния символ се беше издигнала на един метър над земята.
13.
Хорас пръв усети свежия въздух, защото беше най-нисък. Започна да лае. После и Джо го усети — стряскащо студен ветрец лъхна потния му гръб. Беше се облегнал на Купола, който се движеше. Повдигаше се. Нори дремеше, заровила зачервеното си лице в гърдите на Джо, когато Джо видя как кичур от мръсната ѝ сплъстена коса затрептя. Тя отвори очи.
— Какво? Джоуи, какво става?
Джо знаеше какво става, но не ѝ отговори, защото си беше глътнал езика от изненада. Чувстваше как нещо хладно се плъзга по гърба му.
Хорас вече лаеше като полудял. Беше се прегърбил и душеше земята. Обикновено правеше така, когато му се играеше, но сега случаят беше друг. Пъхна муцуната си под вдигащия се Купол и подуши свежия студен и сладък въздух.