Рай.
14.
Редник Клинт Еймс дремеше до южния край на Купола. Беше седнал с кръстосани крака на тревата до шосе 119 и се беше завил с одеяло като индианец. Въздухът внезапно притъмня, сякаш кошмарът, който го тормозеше, беше приел физическа форма. Закашля се и се събуди.
По камуфлажната му униформа се стелеха сажди.
Откъде се беше появило това, по дяволите? Само вътре гореше.
След това видя. Куполът се вдигаше като гигантска врата на гараж. Беше невъзможно — всички знаеха, че стената му е вкопана дълбоко в земята, — но се случваше.
Еймс не се поколеба. Запълзя напред, стигна до Оли Динсмор и го хвана за ръцете. Вдигащият се Купол одраска гърба му и той си помисли: „Ако се спусне, ще ме пререже на две.“ След това се зае да издърпа момчето.
За момент му се стори, че дърпа труп.
— Не! — изкрещя той. Занесе момчето до един от ревящите вентилатори. — Да не си посмяло да умреш, краварче!
Оли се закашля, след това се извърна настрани и повърна немощно. Еймс продължаваше да го държи. Другите, предвождани от сержант Гро, се затичаха към тях, надавайки ликуващи викове.
Оли повърна отново.
— Не ме наричай краварче — прошепна той.
— Извикайте линейка! — изрева Еймс. — Трябва да дойде линейка!
— Не, ще го закараме в болницата с хеликоптера — каза Гро. — Качвал ли си се на хеликоптер, момко?
Оли го погледна с премрежен поглед и поклати глава. След това повърна върху обувките на сержант Гро.
Сияещият Гро стисна мръсната ръка на Оли.
— Добре дошъл в Съединените щати, синко. Добре дошъл в нашия свят.
Оли обви ръката си около врата на Еймс. Разбираше, че всеки момент ще припадне. Опита се да му благодари, но не успя. Последното нещо, което усети, преди тъмнината да го обгърне отново, беше целувката по бузата, с която го дари войникът с южняшкия акцент.
15.
Хорас пръв излезе отвън. Спусна се право към полковник Кокс и започна да танцува около краката му. Коргито нямаше опашка, но ако имаше, тя щеше да се размахва бясно.
— Дяволите да ме вземат — каза Кокс. Вдигна кучето, което веднага започна да ближе лицето му.
Оцелелите стояха от вътрешната страна (на земята се беше появила линия, която разделяше посивялата от наситенозелената трева); все още не можеха да повярват, че това е истина. Ръсти, Линда, дъщерите им; Джо Макклачи и Нори Калвърт, застанали между майките си. Джини, Джина Буфалино и Хариет Бигълоу, които се бяха прегърнали. Туич беше подхванал сестра си Роуз, която плачеше, притиснала Литъл Уолтър към гърдите си. Пайпър, Джаки и Лиза се държаха за ръце. Пит Фрийман и Тони Гуей стояха зад тях. Алва Дрейк се беше подпряла за Роми Бърпи, който носеше Алис Епълтън на ръце.
Те гледаха как мръсната стена на Купола се издига бързо нагоре. Есенната премяна на дърветата от другата страна беше чудно красива.
Свежият ветрец повдигаше косите им и сушеше потта по кожата им.
— Досега сякаш гледахме през опушено стъкло — каза Пайпър Либи. Тя плачеше. — Но сега всичко е съвсем ясно.
Хорас изскочи от ръцете на полковник Кокс и започна да прави осморки по тревата. Лаеше, душеше и се опитваше да напикае всичко.
Оцелелите гледаха с невярващи очи яркосиньото небе, което красеше този неделен следобед. Мръсната преграда, зад която допреди малко бяха затворени, продължаваше да се издига нагоре; придвижваше се все по-бързо и се смаляваше, превръщайки се накрая в дълго тире, изпъкващо на фона на синьото небе.
Една птица прелетя над опърлената земя. Алис Епълтън, която все още беше в ръцете на Роми, вдигна глава, погледна към нея и се засмя.
16.
Барби и Джулия, които продължаваха да стоят на колене, дишаха един след друг от шпиндела и гледаха как кутията започва отново да се издига. Отначало се издигаше бавно, като за момент се задържа на около двайсет метра височина, сякаш се колебаеше. След това се изстреля като куршум нагоре и вече беше невъзможно да бъде проследена с поглед. Куполът или летеше сам, или някой го издърпваше.
„Кутията“ — помисли си Барби. Тя го привлича към себе си, както магнит привлича железни стружки.
Към тях се спусна ветрец. Барби виждаше как той разклаща тревите. Побутна Джулия по рамото и посочи на север. Небето вече не беше сиво, а синьо, толкова яркосиньо, че чак го заболяха очите, като го гледаше. Контурите на дърветата вече не изглеждаха размазани.
Джулия вдигна глава от шпиндела и си пое въздух.
— Не смятам, че идеята е много доб… — започна Барби и тогава вятърът достигна до тях. Нежен като ласка на любовник, той повдигна косата на Джулия и започна да суши потта, избила по мръсното лице на Барби.