До днес. Защото днес Барби (както е известен сред познатите си) бе арестуван за четири шокиращи убийства. Убийства на хора, които са добре познати и безкрайно уважавани в този град. Хора, които — за разлика от Дейл Барбара — са прекарали тук по-голямата част от живота си.
При нормални обстоятелства Барби щеше да бъде отведен в затвора на окръг Касъл, щеше да получи право на един телефонен разговор и да му бъде осигурен адвокат, в случай че не може да си го позволи. Щяха да му бъдат повдигнати обвинения и да бъдат назначени експерти, които да започнат да събират необходимите доказателства.
Нищо подобно обаче не се случи и всички знаем на какво се дължи това — на Купола, който изолира нашия град от останалия свят. Но нима ни е изолирал и от изконната същност на демокрацията? От справедливия съдебен процес и здравия разум? Колкото и шокиращо да е едно престъпление, недоказаните обвинения не са достатъчни да оправдаят отношението към задържания Дейл Барбара, нито пък могат да обяснят отказа на новия шериф да отговори на въпросите ни или да позволи на кореспондента ни да се увери, че Дейл Барбара е все още жив. И това при положение, че бащата на Дороти Сандърс — председателят на градския съвет Андрю Сандърс, — получи разрешение не само да се срещне с арестанта, но и да го клевети…
— Леле! — възкликна Роуз и вдигна очи от вестника. — Наистина ли ще напечаташ това?
Джулия кимна към купчините.
— Вече е напечатано. Защо? Имаш някакви възражения ли?
— Не, но… — погледът на Роуз зашари по статията, която беше доста дългичка и продължаваше в същия дух на ревностна защита на Барби. Материалът завършваше с призив към всички, разполагащи с някаква информация за престъпленията, да се свържат с вестника, а за финал Джулия подчертаваше, че когато кризата отмине (а това рано или късно щеше да се случи), поведението на местните жители по отношение на тези убийства ще бъде детайлно анализирано не само в Мейн или САЩ, но и в целия свят. — Не се ли боиш, че може да ти навлече неприятности?
— Свобода на словото, Роуз — подхвърли Пит, макар че от тона му не личеше да си вярва особено.
— Същото би направил и Хорас Грийли4 — заяви уверено Джулия и при изричането на името му нейното корги, което спеше в специалното си креватче в кухнята, моментално надигна глава. Зърна Роуз и се приближи, за да бъде погалено от нея, както и всъщност стана.
— Разполагаш ли с повече информация от тази, която си написала? — попита Роуз, сочейки статията.
— Малко повече — отвърна Джулия. — Обаче си я пазя. Чакам точния момент.
— Барби никога не би направил подобно нещо. Ужасно ме е страх за него…
Един от мобилните телефони на бюрото иззвъня. Гони го вдигна и каза:
— Вестник „Демократ“, Гуей слуша. — Той постоя така няколко секунди и подаде апарата на Джулия. — За теб е. Полковник Кокс. Не ми прозвуча като щастлив летовник.
Кокс. Съвсем бе забравила за него. Тя пое телефона.
— Госпожице Шамуей, трябва да говоря с Барби, за да ми докладва докъде е стигнал в поемането на административния контрол над Честърс Мил.
— Боя се, че едва ли ще имате подобна възможност — отвърна Джулия. — Барби беше арестуван.
— Арестуван ли? По какво обвинение?
— Убийство. Всъщност четири убийства, ако трябва да сме точни.
— Шегувате се.
— Така ли ви звуча, полковник?
Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечни гласове, които обсъждаха нещо. Когато Кокс заговори отново, гласът му прозвуча непривично тихо и смирено:
— Обяснете, моля.
— Не, полковник Кокс, категорично отказвам да го направя. Писах за това през последните два часа, а — както казваше майка ми, когато бях малка, — не обичам да дъвча зелето си два пъти. Все още ли сте в Мейн?
— Касъл Рок. Тук е базиран нашият аванпост.
— Тогава ви предлагам да се срещнем там, където се срещнахме последния път. На Мотън Роуд. Не мога да ви дам брой от последния „Демократ“, въпреки че е безплатен, ала поне ще мога да го долепя до Купола и вие ще прочетете всичко сам.
— Пратете ми го на електронната поща.
— Няма. Електронната поща е абсолютната противоположност на принципите на вестникарството. Съжалявам, може да съм старомодна, но такива са принципите ми.
— Лазите ми по нервите, скъпа госпожице.
— Може и да ви лазя по нервите, но не съм ви скъпа госпожица.
— Кажете ми само това — капан ли е? Замесени ли са Сандърс и Рени?
— Вие как смятате, полковник — ходи ли мечката по нужда в гората?
Тишина.
— Добре, ще се видим там след час — каза накрая Кокс.