— Ще си взема компания. Работодателят на Барби. Мисля, че онова, което има да ви каже, ще ви заинтересува.
— Добре.
Джулия прекъсна връзката.
— Искаш ли да си направим разходка до Купола, Роуз?
— Разбира се… ако така ще помогнем на Барби.
— Можем да се надяваме, но според мен положението е такова, че трябва да се оправяме сами. — Джулия насочи вниманието си към Пит и Тони: — Ще се оправите ли сами? После наредете купчините до вратата и заключете, преди да си тръгнете. Наспете се добре тази нощ, понеже утре ние ще бъдем разносвачите. За този брой връщаме старата схема. Всяка къща в града. Всички близки стопанства. И Източен Честър, разбира се. Там има много новодомци, ето защо се надявам да са по-малко податливи на мистичната харизма на Големия Джим.
Пит повдигна вежди.
— Отборът на господин Рени е домакин — поясни Джулия. — На извънредното градско събрание в четвъртък любимият ни градски съветник ще излезе на трибуната и ще се опита да навие този град като джобен часовник. Гостуващият отбор обаче ще отбележи точка преди него. — Тя посочи струпаните на купчини вестници. — Ето я първата ни точка. Ако достатъчно хора го прочетат, на Рени ще му се наложи да отговаря на някои доста неудобни въпроси, преди да започне да ораторства. Може пък да поразстроим ритъма му.
— Открием ли кой започна да хвърля камъни пред супермаркета, определено ще го направим — изтъкна Пит. — И знаете ли какво? Мисля, че ще го открием. Според мен цялата тази работа бе съшита прекалено набързо. И просто няма как отнякъде да не висят бели конци.
— Само се надявам Барби да е още жив, когато разплетем тази афера — каза Джулия и погледна часовника си. — Хайде, Роузи, да се повозим. Искаш ли да дойдеш, Хорас?
Искаше, и още как.
18.
— Можете да ме оставите тук, господине — каза Сами. Намираха се пред хубаво имение в стил ранчо в Източен Честър. И въпреки че къщата беше тъмна, моравата пред нея бе ярко осветена, понеже се намираше съвсем близо до Купола и административната граница между Честърс Мил и Харлоу, където военните бяха разположили мощните си прожектори.
— Искаш ли една топла биричка за из път, Миси Лу?
— Не, господине, аз бях дотук — излъга Сами. После трябваше отново да се върне в града. На фона на жълтото сияние четирийсет и пет годишният Олдън Динсмор изглеждаше на осемдесет и пет. Тя никога не беше виждала толкова тъжно лице… освен може би своето в огледалото на болничната стая, преди да се отправи на сегашното си пътешествие. Сами се наведе и целуна спътника си по бузата. Наболата му брада боцкаше на устните ѝ. Когато тя се отдръпна, Олдън допря длан до целунатото място и се усмихна едва-едва.
— Трябва да се прибирате вкъщи, господине. Имате съпруга, която ви чака. И друго момче, за което да се грижите.
— Май си права.
— Да, така е.
— Добре ли си?
— Да, господине. — Тя слезе и се обърна. — Ще се приберете ли?
— Ще се опитам.
Сами затръшна вратата на кабината и застана в края на алеята, гледайки как Олдън обръща. Едната гума на камиона влезе в канавката, обаче тя беше суха и не му създаде затруднения. После пое към шосе 119, като отначало се движеше малко на зиг-заг, но после изправи курса и задните му светлини престанаха да подскачат наляво-надясно. Отново караше по средата на пътя — „чукаше осовата линия“, както би казал Фил, — ала Сами беше сигурна, че няма да си навлече проблеми. Вече бе станало осем и половина, беше съвсем притъмняло и тя не очакваше да срещне жива душа.
Изчака камионът да изчезне в нощта и закрачи към тъмната къща. Постройката не представляваше кой знае какво в сравнение с елегантните стари здания в горната част на градския парк, но бе по-красива от всички домове, в които Сами бе живяла. Вътре също беше много приятно. Беше идвала веднъж тук с Фил — в онези дни, когато той не правеше нищо друго, освен да продава по малко трева и да си приготвя амфети за собствена консумация в задната част на караваната. В дните, преди да му хрумнат ония шантави идеи за Исус и да започне да ходи в оная скапана църква, където вярваха, че в Ада ще идат всички без тях самите. Да, всички проблеми на Фил без съмнение започнаха с религията. Религията го беше отвела при Когинс и Когинс или някой друг го бе превърнал в Готвача.
Хората, които бяха живели тук, не бяха наркомани; наркоманите не биха могли да задържат подобна къща, защото щяха да изпафкат ипотеката. Просто Джак и Майра Еванс обичаха да се отпускат с малко трева от време на време и Фил Буши с удоволствие им я осигуряваше. Бяха добри хора и той се отнасяше добре с тях. В онези дни, когато бе способен да се държи добре с хората.