Майра им поднасяше айскафе. Когато Сами беше бременна в седмия месец с Литъл Уолтър — изглеждаше доста наедряла, — Майра я попита момче ли иска или момиче. Съвсем приятелски, без никакво високомерие или презрение. Междувременно Джак бе отвел Фил в кабинета си, за да му плати, и Фил ѝ извика оттам:
— Ей, скъпа, трябва да видиш това!
Споменът ѝ се струваше така далечен, сякаш бе минала цяла вечност.
Натисна дръжката на входната врата. Вратата се оказа заключена. Сами се наведе, взе един от декоративните камъни, ограждащи цветните лехи на Майра, и застана пред панорамния прозорец, преценявайки тежестта на находката си. След кратък размисъл се обърна и заобиколи отзад. Нямаше да ѝ е лесно да се изкатери през прозореца в сегашното ѝ състояние. А дори и да успееше да се провре, можеше да се нареже на стъклата и това да попречи на плановете ѝ за вечерта.
Пък и къщата бе чудесна, и Сами не искаше да вандалства, освен ако не беше абсолютно наложително.
Е, не беше. Трупът на Джак беше транспортиран в града — явно градските власти все още изпълняваха тези си задължения, — ала никой не се беше сетил да заключи задната врата. Ето защо Сами без проблеми влезе оттам. Естествено, генераторът не работеше и беше по-тъмно и от кучи задник, но върху фурната имаше кутия кибрит и първата клечка, която запали, ѝ показа лежащото на кухненската маса фенерче. То ѝ свърши чудесна работа. Лъчът освети нещо, което приличаше на кърваво петно на пода. Сами побърза да отклони светлината и се насочи към кабинета на Джак Еванс. Той се намираше вдясно от дневната и беше толкова малък, че всъщност нямаше място за нищо друго освен за бюро и шкаф със стъклени вратички.
Тя насочи фенерчето към бюрото, след което го вдигна нагоре и светлината се отрази в стъклените очи на най-ценния трофей на Джак — главата на лоса, застрелян от него в ТР-90 преди три години. Именно заради този ловен трофей я бе извикал Фил.
— Онази година получих последния талон от лотарията — беше им казал Джак. — Усмъртих го с това. — И бе посочил карабината в шкафа — дългоцевно оръжие с доста заплашителен вид и впечатляващ оптически мерник.
Майра бе застанала на прага — кубчетата лед още потракваха в айскафето ѝ и тя изглеждаше толкова хубава, изискана и весела, че сърцето на Сами я заболя при мисълта, че никога няма да бъде като нея.
— Струваше цяло състояние, но му позволих да си я купи, след като ми обеща да ме заведе за една седмица на Бермудите следващия декември.
— Бермудите — произнесе замислено Сами, докато се взираше в главата на лоса. — Обаче не отидоха никъде. Тъжно.
Фил бе пъхнал плика с банкнотите в задния си джоб и беше казал:
— Чудесна карабина, но май не е идеалното оръжие за защита на дома.
— О, погрижил съм се и за това — бе отвърнал Джак и въпреки че не бе показал на Фил как точно се е погрижил, бе потупал многозначително плота на бюрото си. — Взел съм си два изключителни патлака.
Фил му бе кимнал също така многозначително, а двете с Майра се бяха спогледали, разменяйки онези характерни женски погледи, които казваха: „Какво да ги правиш, момчетата винаги си остават момчета.“ Сега Сами си спомни колко приятно ѝ бе станало тогава, колко топлина и уют бе почувствала. Предполагаше, че навярно затова бе избрала да дойде тук, а не в някоя друга къща по-близо до болницата.
Поспря за миг, за да глътне още един перкосет, и започна да проверява чекмеджетата едно след друго. Не бяха заключени и ето че в третото откри онова, което търсеше. Голяма дървена кутия, в която се намираше „изключителният“ патлак на покойния Джак Еванс — автоматик „Спрингфийлд XD“ четирийсет и пети калибър. Сами го извади и след известно усилие успя да освободи пълнителя. Оказа се напълно зареден, а в чекмеджето имаше и резервен пълнител. Реши да вземе и него. После се върна в кухнята, за да намери някоя торба, в която да сложи находките си. Надяваше се, че там ще открие и ключовете за колата, която покойните Джак и Майра държаха в гаража си. Нямаше никакво намерение да изминава пеша пътя до града.
19.
Джулия и Роуз тъкмо обсъждаха какво ли крие бъдещето на Честърс Мил, когато настоящето им едва не приключи.
А то със сигурност щеше да приключи, ако се бяха блъснали в стария селскостопански камион на Ести Бенд, само на два километра от мястото, закъдето бяха тръгнали. Обаче Джулия взе завоя навреме, за да забележи, че камионът е в нейното платно и се приближава челно към тях.
Тя завъртя наляво волана на своята тойота, минавайки в другото платно, и двете превозни средства се разминаха на сантиметри. Хорас, който седеше на задната седалка с радостното изражение на всяко куче, което обича да се вози, тупна на пода и изненадано изскимтя. Това бе единственият звук, издаден от пътниците в тойотата. Жените нито изпищяха, нито извикаха. Всичко се случи прекалено бързо, за да реагират така. Смъртта или сериозното осакатяване ги подминаха за един кратък миг и те продължиха по пътя си.