Джулия върна колата в дясното платно, след което отби на банкета и спря. Погледна към Роуз. Тя отвърна на погледа ѝ; изплашеното ѝ лице като че ли се състоеше единствено от ококорени очи и зейнала уста. Отзад Хорас се върна на седалката и излая веднъж, сякаш за да попита защо са спрели. Лаят му накара двете жени да се засмеят, а Роуз потупа с длан гръдния си кош, малко над впечатляващия си бюст.
— Леле, как се е разтуптяло сърцето ми!
— Моето също — кимна Джулия. — Божичко, разминахме се на косъм! Видя ли колко близо беше?
Спътничката ѝ отново се засмя:
— Шегуваш ли се? Мила, ако се бях облегнала на прозореца, кучият му син щеше да ми ампутира ръката от лакътя!
Джулия поклати глава.
— Сигурно е бил пиян.
— Определено е бил пиян — изсумтя Роуз.
— Как се чувстваш? Ако всичко е наред, да продължаваме…
— Добре съм, по-важното е ти как си.
— Нищо ми няма — отвърна Джулия. — Ти как си, Хорас?
Кучето излая нетърпеливо.
— На косъм, щом се разминава, значи от лош късмет спасява — каза Роуз. — Или поне така обичаше да казва дядо Туичъл.
— Надявам се нищо да не му се случи — каза Джулия и отново подкара колата. Вече бе нащрек за приближаващи фарове, ала следващите светлини, които видяха, бяха от прожекторите на границата с Харлоу. Нито една от двете не забеляза Сами Буши, обаче тя ги видя; тъкмо бе застанала пред гаража на Еванс с ключовете за паркирания там шевролет „Малибу“. Щом тойотата на Джулия отмина, Сами вдигна вратата на гаража (заради липсата на ток се наложи да го направи сама, в резултат на което доста я заболя).
20.
Между универсалния магазин на Бърпи и бакалията имаше къса алея, свързваща Уест Стрийт с главната улица. Използваше се предимно от товарните камиони. В девет и петнайсет същата вечер Рени Младши и Картър Тибодо се шмугнаха в тази алея под прикритието на тъмнината. Картър носеше осемнайсетлитрова червена туба с жълта диагонална ивица отстрани. На жълтия фон с големи букви пишеше „БЕНЗИН“. В другата си ръка държеше малък мегафон, захранван с батерии. Бялата му рупорна тръба бе увита с черна маскировъчна лента, за да не се набива на очи, ако случайно някой ги зърнеше, преди да се втурнат обратно към алеята.
Младши бе нарамил голяма раница. Главоболието му беше отминало, а и накуцването му почти бе изчезнало. Това го караше да си мисли, че организмът му най-накрая е започнал да побеждава онова, което го измъчваше. Проблемът му най-вероятно се дължеше на някакъв устойчив вирус — в колежа човек можеше да пипне толкова много зарази, че Младши май трябваше да благодари на бога, че го бяха изключили след побоя над онова хлапе. Всяко зло за добро, както казваха хората.
От края на алеята се откриваше отлична гледка към офиса на „Демократ“. Тротоарът беше пуст и зад осветените прозорци се виждаха Фрийман и Гуей, които пренасяха купчините с вестници до вратата и ги складираха на пода. Старата дървена постройка, където се помещаваха редакцията и жилището на Джулия, се намираше между аптеката на Сандърс и книжарницата, обаче бе отделена и от двете — съответно с павиран тротоар откъм книжарничката на Рей Тауъл и алея, подобна на тази, където сега дебнеха двамата с Картър, от страната на аптеката. Нямаше никакъв вятър и Младши си каза, че ако баща му мобилизираше армията си достатъчно бързо, щяха да избегнат евентуалните жертви сред населението. Не че му пукаше особено. Ако ще и цялата източна страна на главната улица да изгореше, пак щеше да е доволен. Защото всичко щеше да се запише на сметката на Дейл Барбара. Все още усещаше хладния, преценяващ поглед на тези дяволски сини очи. Никак не му харесваше да го гледат по този начин, особено при положение че наглият кучи син се намираше зад решетките и нямаше никакво право да се държи така. Шибаният Ба-а-арби.
— Трябваше да го гръмна — измърмори Младши.
— Моля? — не разбра Картър.
— Нищо — изсумтя Младши и избърса челото си. — Горещо ми е.
— Да, жега си е — кимна Тибодо. — Франки вика, че ако тая работа продължи, накрая ще се спаружим като сушени сливи. В колко трябва да свършим работата?
Младши го изгледа навъсено и вдигна рамене. Баща му беше казал, но ето че не можеше да си спомни. Май държеше акцията да е в десет часа. Но имаше ли някакво значение? Голяма работа, ако тия двамата вътре изгорят. А ако кучката вестникарка беше горе — и сигурно отмаряше с любимия си вибратор след дългия ден, — да се изпържи и тя. Нали всичко ще се пише в сметката на Барби.