— Викам да почваме — каза Младши.
— Сигурен ли си, брато?
— Да виждаш жива душа на улицата?
Картър се озърна. Главната пустееше, потънала в мрак. Единствените генератори, които се чуваха, бяха тези зад редакцията и аптеката.
— Добре. Защо пък не?
Младши отвори раницата. Най-отгоре лежаха два чифта гумени ръкавици. Той даде единия комплект на Картър и нахлузи другите на ръцете си. Под тях имаше торба, увита в хавлиена кърпа. Младши я разтвори и извади четири празни бутилки от вино, които нареди върху уличната настилка. После бръкна дълбоко в раницата и взе металната фуния, търкаляща се на дъното ѝ. Пъхна тесния ѝ край в едно от шишетата и се пресегна за тубата с бензин.
— По-добре дай на мен, брато — предложи Картър. — Ръцете ти треперят.
Младши се вторачи изненадано в дланите си. Изобщо нямаше чувството, че треперят, но партньорът му казваше истината.
— Не ме е страх, ако това намекваш.
— Нищо подобно не съм казал. Не е свързано с главата ти. Всеки ще ти го каже. Трябва да отидеш при Евърет, за да те прегледа, защото ако ти има нещо, той с единственият човек в града, дето може да мине за лекар.
— Чувствам се чудес…
— Млъкни, преди някой да те е чул. Нарежи шибаната кърпа, докато аз се занимавам с това.
Младши извади пистолета си от кобура и простреля Картър в окото. Главата му експлодира сред фонтан от кръв и мозък, а Младши се наведе над него и продължи да изпраща куршум след куршум в…
— Младши?
Младши разтърси глава, за да прогони видението — халюцинацията му бе изключително реалистична, — и изведнъж си даде сметка, че пръстите му са вкопчени в ръкохватката на пистолета. Може би онзи гаден вирус още не бе преборен от организма му.
Ако изобщо беше вирус.
Но какво беше тогава? Какво?
Острият мирис на бензин се вряза в ноздрите му с такава сила, че очите му се насълзиха. Картър се бе заел с пълненето на първата бутилка. Младши дръпна ципа на страничния джоб на раницата и извади шивашките ножици, които бяха принадлежали на майка му. Наряза хавлиената кърпа на четири еднакви ивици. Пъхна първата във вече напълненото шише, за да я напои добре, след което издърпа края на кърпата през гърлото на бутилката и го остави да виси отвън като своеобразен фитил.
Ръцете му продължаваха да треперят, но не дотолкова, че да му попречат да свърши тази работа.
21.
Оказа се, че полковник Кокс доста се е променил от последния път, когато Джулия го беше видяла. Лицето му изглеждаше доста гладко избръснато за девет и половина вечерта и косата му бе прилежно сресана, ала камуфлажните му панталони бяха измачкани, а поплиненото яке сякаш му бе станало с няколко номера по-голямо и създаваше впечатлението, че се е смалил. Мъжът стоеше пред петната, останали от нарисувания със спрей четириъгълник след неуспешния експеримент с киселината, и се взираше намръщено в наподобяващата полуизтрити скоби форма, като че ли възнамеряваше да премине през нея, стига да се концентрираше достатъчно силно.
„Затвори очи и тракни три пъти с токове — помисли си Джулия. — Защото няма друго такова място като Купола.“
Тя представи Роуз на Кокс и Кокс на Роуз. Докато ги запознаваше, се поогледа наоколо и онова, което видя, никак не ѝ хареса. Прожекторите си бяха все още по местата и озаряваха небето, сякаш подредени за лъскава холивудска премиера, и захранващият ги генератор тихо бръмчеше, ала от камионите нямаше и следа. Същото се отнасяше и за голямата зелена палатка, която бе издигната на четирийсет-петдесет метра надолу по пътя. Участъкът смачкана трева ясно показваше мястото, където се е намирала. До Кокс стояха двама други униформени войници, но те нямаха онзи „изтупан“ вид, който Джулия асоциираше с адютантите или военните аташета. Постовите явно не бяха отзовани, ала за сметка на това бяха изтеглени назад, създавайки значителна дистанция между себе си и евентуалните досадници, които биха могли да се приближат откъм страната на Честърс Мил и да ги засипят с глупавите си въпроси.
„Първо питай, после обяснявай“ — каза си Джулия и в същия миг Кокс се обърна към нея:
— Слушам ви, госпожице Шамуей.
— Първо ми отговорете на един въпрос.
Той завъртя театрално очи, при което ѝ се прииска да го зашлеви (нервите ѝ все още бяха обтегнати заради онзи камион), ала в крайна сметка полковникът ѝ даде знак да продължи.