— Джулия? Госпожице Шамуей?
Жената бе потънала в мислите си и гласът буквално я накара да подскочи. Тя се завъртя и щеше да падне, ако Джаки Уетингтън не я беше подхванала. Придружаваше я Линда Евърет; именно нейният глас я бе изтръгнал от унеса ѝ. И двете полицайки изглеждаха изплашени.
— Можем ли да поговорим? — попита Джаки.
— Разбира се. Работата ми е да говоря с хората и да записвам онова, което ми казват. Давате си сметка за това, нали?
— Но без да споменавате имената ни — уточни Линда. — Ако не го приемете, забравете за цялата работа.
— Доколкото знам — усмихна се Джулия, — вие двете сте просто „източник, близък до разследването“. Така става ли?
— Ако и вие отговорите на нашите въпроси — добави Джаки. — Съгласна ли сте?
— Никакъв проблем.
— Вие бяхте пред супермаркета, нали? — попита Линда. Ставаше все по-интересно и по-интересно.
— Да. Както и вие. Хайде да си побъбрим. И да си сверим записките.
— Не тук — озърна се Линда. — Не на улицата. Може да ни види някой. Редакцията на вестника също не ми изглежда подходяща.
— Успокой се, Лин — каза Джаки и сложи ръка на рамото ѝ.
— Ти се успокой — отвърна ѝ Линда. — Ти нямаш съпруг, който да те мисли за съучастник в опандизването на невинен човек.
— Аз нямам никакъв съпруг — гласеше съвсем логичният, както си помисли Джулия, отговор. Каза си още, че съпрузите често са фактор, който само усложнява положението. — Сещам се за едно място, където можем да отидем. Там ще бъдем сами, а и вратата винаги е отключена. — Тя се замисли. — Или поне беше. Не знам как е след появата на Купола.
Джулия, която тъкмо се чудеше кого да интервюира по-напред, нямаше никакво намерение да изпуска двете полицайки.
— Тогава да тръгваме — каза тя. — Предлагам ви аз да вървя по единия тротоар, а вие — по другия. Поне докато не отминем участъка.
— Чудесна идея! — възкликна Линда и се усмихна за първи път.
2.
Пайпър Либи коленичи внимателно пред олтара и потръпна от болка, въпреки че бе положила възглавнички под подутите си колене. Тя се намести с помощта на дясната си длан, като притискаше навехнатата си лява ръка към хълбока. Болеше я по-слабо от коленете — Барби определено се бе справил добре с наместването, — ала въпреки всичко не искаше да я натоварва излишно. В момента рамото ѝ лесно можеше да излезе отново от ставата; бяха ѝ го казали след контузията по време на онзи футболен мач в гимназията. Пайпър събра длани и затвори очи. Езикът ѝ инстинктивно се стрелна към кухината, където до вчера бе имало напълно здрав зъб. Обаче не ѝ беше до него; в живота ѝ бе зейнала далеч по-страшна празнота.
— Здравей, Боже, дето те няма — каза тя. — Пак съм аз и се обръщам сега към Теб, защото се нуждая от Твоята любов и милосърдие. — Една сълза се показа изпод подпухналия ѝ долен клепач и се търкулна по подутата ѝ (и обагрена в мораво) буза. — Кучето ми някъде при теб ли е? Питам, защото страшно ми липсва. Ако е при теб, надявам се да му дадеш от тамошния еквивалент на кучешка бисквитка. Заслужава да получи награда.
При тези думи от очите ѝ рукнаха още сълзи, парливи и горещи.
— А може и да не е при теб. Според повечето религии кучетата не отиват в Рая, макар че някои секти — както и „Рийдърс Дайджест“ — са убедени в противното.
Естествено, че ако нямаше Рай, въпросът бе излишен, а тя усещаше как идеята за едно лишено от божие присъствие съществуване, за една лишена от Бог вселена ѝ се струва все по-убедителна. Може би всички потъваме във вечната забрава, а може би ни чака нещо още по-лошо. Необятна и непроходима пустош, простираща се под бялото небе — място, където часът винаги е „никога“, посоката е „никъде“, а спътниците ти са „никои“. С други думи, нещо като познатото старо „Дето те няма“ — последен пристан за лошите ченгета, избухливите пасторки, прострелялите се деца и самоотвержените немски овчарки, които умираха, за да защитят стопанките си. Без Бог, който да отсее зърното от плявата. И макар че в това да се молиш на подобна абстракция имаше солидна доза театралничене (ако не и богохулство), от време на време помагаше.
— Но не за Рая ми пука в момента — изрече Пайпър, — а за това каква част от случилото се с Кловър е по моя вина. Знам, че съм виновна, понеже гневът ми взе надмощие над мен. Отново. Религиозното ми обучение казва, че Ти си ме създал толкова избухлива и вече от мен зависи да го преодолея, ала ненавиждам тази идея. Не я отхвърлям напълно, но я ненавиждам. Кара ме да си мисля за случаите, когато отиваш с колата си в сервиза и автомонтьорът винаги намира начин да обвини теб за проблема. „Карали сте я твърде много“, „Карали сте я твърде малко“, „Забравили сте да освободите ръчната спирачка“, „Забравили сте да вдигнете прозорците и дъждът е повредил електрическите инсталации“… А знаеш ли кое е най-лошото? Че ако наистина Те няма, не мога да те обвиня за нищо! И какво остава? Шибаната наследственост?