Името на тази жена звучеше познато на Ръсти, но той не можа веднага да си представи лицето ѝ. В съзнанието му отекваше изречението „с нас е“. Вече започваха да се оформят противостоящи си страни — тя е с нас, той е с тях.
— Лин…
— Ще те чакам там. Десет минути. Можем да го направим по време на гасенето, защото братята Бауи са в отряда. Така казва Стейси.
— Как събраха отряд толкова…
— Не знам и не ми пука. Можеш ли да дойдеш.
— Да.
— Хубаво. Не спирай отпред на паркинга. Мини отзад и паркирай там. — Гласът на жена му заглъхна.
— Какво гори? — попита Джина. — Знаеш ли?
— Не — отвърна парамедикът. — Защото никой не се е обаждал. — Той ги погледна строго.
Джина не го разбра, но Туич вдяна:
— Да, никой.
— Аз съм тръгнал нанякъде, вероятно съм отишъл на повикване, но вие не знаете къде. Не съм ви казал. Ясно?
Джина все още изглеждаше озадачена, но въпреки това кимна. Защото сега тези хора бяха нейните хора. Това беше извън всякакво съмнение за нея. И защо да се съмнява? Тя беше само на седемнайсет. „Ние и те“ — помисли си Ръсти. А това обикновено не води до добро. Особено за седемнайсетгодишните.
— Вероятно на повикване — каза тя. — Ние не знаем къде.
— Така е — съгласи се Туич. — Ти си важен скакалец, а ние сме прости мравчици.
— Не правете от мухата слон — каза Ръсти. Но работата беше сериозна и той вече знаеше това. Имаше проблеми. А Джина не беше единственото дете; той и Линда имаха две, които сега спяха дълбоко, без да знаят, че майка им и баща им навлизат в буреносна зона с твърде малка лодчица.
И въпреки това.
— Ще се върна — каза Ръсти, като се надяваше наистина да изпълни обещанието си.
2.
Сами Буши, която караше малибуто на семейство Еванс, сви към паркинга на „Катрин Ръсел“ малко след като Ръсти се отправи към погребалната агенция на Бауи. Двамата се разминаха на Таун Комън Хил.
Туич и Джина се бяха прибрали вътре и пред главния вход на болницата нямаше никого. Сами обаче не спря там — човек става предпазлив (Фил би казал параноичен), когато държи оръжие на предната седалка. Тя мина отзад и паркира на паркинга, предназначен за персонала. Сграбчи четирийсет и петкалибровия пистолет, мушна го в колана на дънките и го покри с фланелката си. Пресече паркинга и спря пред вратата на пералнята, където пишеше: „От 1 януари тук е забранено да се пуши“. Погледна топката на вратата, осъзнавайки, че ще се откаже, ако тя не се завърти. Това щеше да е знак от Бога. От друга страна, ако вратата беше отключена…
Отключена беше. Тя се шмугна вътре, приличаше на блед накуцващ призрак.
3.
Търстън Маршал беше изморен — по-скоро капнал, — но се чувстваше по-щастлив от всякога. В това без съмнение имаше нещо перверзно — той беше уважаван професор; поет, чиито стихосбирки се публикуваха, и редактор на престижно литературно списание. Освен това делеше леглото си с прекрасна млада жена, жена, която беше интелигентна и която го смяташе за чудесен човек. Фактът, че раздаваше хапчета, мажеше с мехлеми и изхвърляше съдържанието на подлоги (без да споменаваме, че преди час се наложи да избърше дупето на бебето на Буши), го караше да се чувства наистина щастлив. Може би това беше перверзно, но той се чувстваше щастлив. Миризмата на дезинфектанти и препарати за почистване на подове го връщаше в младостта. Спомените бяха много ясни тази вечер — от острата миризма на масло от пачули в апартамента на Дейвид Перна до лентата за глава с ориенталски мотиви, която Търстън носеше на погребението на Боби Кенеди.
Докато обикаляше стаите, той тихичко си тананикаше „Биг Лег Уомън“.
Той надникна във фоайето и видя, че сестрата с разбития клюн и дребничката симпатична младша сестра (Хариет) спят на пренесените на това място койки. Кушетката беше свободна; той смяташе скоро или да подремне няколко часа на нея, или да се прибере в къщата на Хайленд Авеню, която сега беше негов дом. Май щеше да направи второто.
Странно развитие на нещата.
Странен свят.
Първо обаче пак щеше да нагледа хората, които вече смяташе за свои пациенти. Това нямаше да му отнеме много време, защото болницата беше миниатюрна. А и повечето стаи бяха празни. Бил Олнът, който беше принуден да будува до девет часа заради нараняването, получено при мелето във „Фуд Сити“, сега спеше дълбоко, а даже и похъркваше. Беше се обърнал настрани, за да не притиска раната на тила си.