Уонда Кръмли беше две стаи по-нататък. Мониторът бибиткаше ритмично; кръвното ѝ налягане беше малко по-ниско, но тя беше на кислород и Търстън се опасяваше, че тази кауза е загубена. Твърде голямо затлъстяване и твърде много цигари. Съпругът ѝ и по-малката ѝ дъщеря седяха до нея. Търстън показа на Уендъл Кръмли знака за победа (който в неговите младежки години беше знака на мира), а Уендъл се ухили и също разтвори средния пръст и показалеца си.
Танси Фрийман, която беше оперирана от апендицит, четеше списание.
— Защо пищеше пожарната сирена — попита го тя.
— Не знам, скъпа. Все още ли те боли?
— Не много — отвърна спокойно тя. — По-скоро слабо. Ще мога ли утре да се прибера вкъщи?
— Доктор Ръсти ще реши, но моята кристална топка казва „да“. — Когато видя как лицето ѝ засия, на него му се доплака. Така и не разбра защо.
— Майката на онова бебе се върна — каза Танси. — Видях я да минава по коридора.
— Хубаво — отговори Търстън. Бебето не му беше създавало големи неприятности. Да, беше проплакало няколко пъти, но през повечето време спеше, ядеше или лежеше в кошарката си, взирайки се апатично в тавана. Името му беше Уолтър (на картона на вратата беше изписано цялото му име — Литъл Уолтър), но за Търстън Маршал то беше торазиненото бебе.
Той отвори вратата на стая 23 — тази с жълтия надпис „бебе на борда“, прикрепен с помощта на вакуумна гума — и видя, че младата жена (Джина му беше прошепнала, че тя е жертва на изнасилване) седи на стола до леглото. Държеше бебето в скута си и го хранеше с шишето.
— Добре ли сте… — Търстън погледна другото име, което беше изписано на картона. — Госпожо Буши?
Той произнесе името ѝ като „Бучез“, но Сами не си направи труда да го поправи, нито пък да поясни, че момчетата я наричаха Буши Дупенцето.
— Да, докторе — отговори.
Търстън също не си направи труда да я извади от заблуждението ѝ. Странната радост — тази, в която имаше скрити сълзи — се засили още малко. Само като се замислеше по каква случайност беше станал доброволец… ако Каро не го беше окуражила… той щеше да пропусне това.
— Доктор Ръсти ще се зарадва, че сте се върнали. Уолтър със сигурност е доволен. Имате ли нужда от болкоуспокояващи?
— Не. — Това беше самата истина. Все още усещаше пулсираща болка, но можеше да я изтърпи. Имаше чувството, че се рее над себе си, завързана за земята с много тънка нишка.
— Добре. Това означава, че състоянието ви се подобрява.
— Да — отговори Сами. — Скоро ще се оправя.
— Нали ще си полегнете малко, когато го нахраните? Доктор Ръсти ще ви прегледа сутринта.
— Да, добре.
— Лека нощ, госпожо Бучез.
— Лека нощ, докторе.
Търстън затвори внимателно вратата и тръгна по коридора. В края му беше стаята на Ру. Щеше да хвърли един поглед там, а после щеше да се отдаде на заслужена почивка.
Тя изглеждаше сънена, но не спеше. За разлика от младия мъж, който беше дошъл да я посети. Той седеше в ъгъла и дремеше; в скута му лежеше спортно списание, а дългите му крака бяха протегнати.
Джорджия направи знак на Търстън да дойде и прошепна нещо, когато той се наведе над нея. Тъй като говореше тихо и тъй като повечето ѝ зъби ги нямаше, той схвана само няколко думи.
— Не го буи. — На Търстън тя му звучеше като Хоумър Симпсън. — Само той доде да м види.
Търстън кимна. Времето за свиждания отдавна беше отминало, разбира се; а и като се имаше предвид, че младият мъж носеше синя риза и пистолет, сигурно щяха да му се скарат, че не е реагирал на пожарната сирена, но какво пък чак толкова? С него или без него, все тая, и щом сирената не беше успяла да го събуди, той едва ли щеше да помогне много при гасенето. Търстън допря показалец до устните си и каза „шшшт“, за да покаже, че двамата са съучастници. Тя се опита да се усмихне и потрепери.
Въпреки това не ѝ даде болкоуспокояващи — съгласно графиката, намираща се на таблата на леглото, Джорджия беше получила достатъчно. Той излезе, затвори внимателно вратата зад себе си и тръгна. Не забеляза, че вратата на стаята „бебе на борда“ отново е открехната.
Кушетката във фоайето се опита да го съблазни, но Търстън беше решил да се върне в къщата на Хайленд Авеню, за да види как са децата.
4.
Сами седя до леглото, държейки Литъл Уолтър в скута си, докато новият доктор не отмина. После целуна сина си по двете бузки и по устата.
— Бъди добро бебе — каза тя. — Мама ще те види в рая, ако ѝ позволят да влезе там. Мисля, че ще ѝ позволят. Тя вече е била достатъчно време в ада.