— Мислиш ли, че тя… — Рандолф кимна към Джулия, която гледаше как целият ѝ бизнес се превръща в дим. Кучето, изплезило език до земята заради жегата, седеше до нея.
— Не съм сигурен, но съдейки по начина, по който тя се държа този следобед… беснееше в управлението и крещеше, че иска да го види. Какво означава това според теб?
— Да — отвърна Рандолф. Той гледаше Джулия със студен преценяващ поглед. — Какво по-добро прикритие от това да изгориш собствената си къща?
Големия Джим посочи началника на полицията с пръст, сякаш искаше да каже: „Ти май уцели бингото.“
— Трябва да си почина. Свържи се с Джордж Фредерик. Кажи му да си отваря очите на четири за онзи луистънски канадец.
— Добре. — Рандолф откачи радиостанцията от колана си.
Фърналд Бауи изкрещя зад тях:
— Покривът пада! Всички, които са на улицата, да се отдръпнат! Вие по покривите на съседните сгради, бъдете готови, бъдете готови!
Големия Джим се беше хванал за дръжката на вратата на хамъра и гледаше как покривът на сградата се продънва, изхвърляйки фонтан от искри в черното небе. Мъжете, разположени по съседните сгради, провериха дали пръскачките са готови и зачакаха искрите.
Изражението на Шамуей се отрази много добре на сърцето на Големия Джим, по-добре от всички лекарства и пейсмейкъри на света. В продължение на дълги години той беше принуден да търпи тирадите ѝ и въпреки че никога не би признал, че се страхува от нея, със сигурност се дразнеше много.
А вижте я сега само. Изглежда така, сякаш се е прибрала вкъщи и е видяла, че майка ѝ е умряла.
— Изглеждаш по-добре — каза Рандолф. — Цветът на лицето ти се върна.
— Чувствам се по-добре — потвърди Големия Джим, — но въпреки това ще се прибера вкъщи. Ще поспя малко.
— Много добра идея — съгласи се полицейският началник. — Нуждаем се от теб, приятелю. А сега дори повече от всякога. Ако този купол не се вдигне… — Той поклати глава, влажните му очи се взираха в лицето на Рени. — Не знам как бихме я карали без теб. Обичам Анди Сандърс като брат, но на него не му сече пипето. А Андрея Гринъл не става за нищо, откакто падна и си удари гърба. Ако не си ти, Честърс Мил ще се разпадне.
Големия Джим се разчувства от думите му. Сграбчи ръката му и я стисна.
— Бих дал живота си за този град. Толкова много го обичам.
— Знам. Аз също го обичам. Няма да позволим да ни го вземат.
— Точно така — потвърди Рени.
Той подкара джипа, като се качи на тротоара, за да избегне загражденията, които бяха поставени в северния край на района. Сърцето му вече биеше равномерно (е, почти), но въпреки това се притесняваше. Налагаше се да отиде на преглед при Евърет. Тази идея изобщо не му харесваше; Евърет беше същата любопитна сврака като Джулия, освен това беше склонен да създава проблеми, а градът сега трябваше да е единен. А и той не беше истински лекар. Големия Джим по-скоро би поверил здравето си на ветеринар, само че в града нямаше такъв. Нищо друго не му оставаше, освен да се надява, че Евърет знае кое е лекарството, което може да се справи с аритмията му.
„Е, каквото и да ми предпише, мога да го изпробвам върху Анди.“
Да, но не това го тревожеше най-много. Пит беше казал: „Ако този купол не се вдигне…“
Рени не се притесняваше, че Купола няма да се вдигне. Точно обратното. Ако Купола се вдигнеше твърде скоро, щеше да има доста неприятности дори и да не откриеха лабораторията за наркотици. Със сигурност мръсниците щяха да започнат да критикуват взетите от него решения. Едно от правилата в политиката, което беше научил преди време, беше: „Тези, които могат, действат; тези, които не могат, поставят под съмнение решенията на тези, които могат.“ Те можеха и да не разберат, че всичко, което беше направил или беше поръчал да бъде направено, дори хвърлянето на камъни в супермаркета, е било за добро. Най-вече външните приятели на Барбара щяха да са склонни към неразбиране, защото нямаше да искат да разберат. Големия Джим не се съмняваше, че Барби има влиятелни приятели отвън, особено след като видя писмото от президента. Но засега те не можеха да направят нищо. Големия Джим искаше нещата да си останат такива поне няколко седмици. Дори месец или два.
Всъщност той харесваше Купола.
И щеше да го харесва, поне докато пропанът, складиран до радиостанцията, не бъдеше разпределен. Докато лабораторията не бъдеше демонтирана, а хамбарът, в който тя се намираше, не изгореше до основи (още едно престъпление, в което щяха да бъдат обвинени конспираторите на Барбара). Докато Барби не бъдеше осъден и екзекутиран. Докато вината за действията, предприети по време на кризата, не бъдеше разпределена между възможно най-много хора, а заслугите не бъдеха струпани само върху един — него самия.