Сами чу, че някой тича по коридора и вика. От съседните стаи проехтяха писъци на сънени хора. Тя съжаляваше, че причинява бъркотия, но си каза, че понякога човек няма избор. Понякога човек трябваше да действа. А когато работата бъдеше свършена, идваше спокойствието.
Доближи дулото до слепоочието си.
— Обичам те, Литъл Уолтър. Маминка обича момченцето си.
Натисна спусъка.
8.
Ръсти мина по Уест Стрийт, за да заобиколи пожара, след това сви по шосе 117 и навлезе в долната част на главната улица. Погребалната агенция на Бауи тънеше в мрак, отпред светеха само няколко малки крушки. Той заобиколи отзад, както го беше инструктирала жена му, и паркира до катафалката — дълъг сив кадилак. Някъде наблизо тракаше генератор.
Тъкмо протегна ръка към дръжката на вратата и телефонът му изчурулика. Изключи го, без дори да погледне кой го търси, а когато отново вдигна поглед, видя, че до прозореца стои полицай. Полицай с изваден пистолет.
Беше жена. Когато тя се наведе, Ръсти видя облак къдрава руса коса, а накрая и лицето на жената, за която му беше споменала Линда. Полицейската диспечерка на дневната смяна. Ръсти предположи, че след появата на Купола тя е започнала да работи и нощно време. Предположи също така, че тя сама си е възложила настоящата задача.
Тя прибра пистолета в кобура.
— Здравейте, доктор Ръсти. Стейси Могин. Преди две години се ожулих на отровен дъб. Вие ме излекувахте. Нали си спомняте, получих обрив на… — Тя потупа задника си.
— Спомням си. Радвам се да ви видя с вдигнати панталони, госпожо Могин.
Тя се засмя по същия начин, по който беше говорила досега — тихичко.
— Надявам се, че не съм ви изплашила.
— Само малко. Тъкмо изключвах мобилния си телефон, когато ви видях.
— Съжалявам. Влизайте вътре. Линда чака. Нямаме много време. Аз ще стоя на пост отвън. Ако някой се появи, ще кликна два пъти на радиостанцията на Лин. Братята Бауи паркират на страничния паркинг, така че ако дойдат те, ще можем да се измъкнем незабелязано по Ийст Стрийт. — Тя наклони леко глава и се усмихна. — Е… това е твърде оптимистично, но поне няма да разберат кои сме. Ако имаме късмет.
Ръсти тръгна след нея, като се ориентираше по буйната ѝ коса.
— С взлом ли влезе вътре, Стейси?
— Не, разбира се. Имаше ключ в полицията. Повечето собственици на офиси са ни оставили ключове.
— А защо реши да ни съдействаш?
— Защото за всички глупости е виновен страхът. Дюк Пъркинс отдавна да се е справил. Хайде. И действай бързо.
— Не мога да ти обещая такова нещо. Всъщност нищо не мога да ти обещая. Аз не съм патолог.
— Колкото се може по-бързо тогава.
Ръсти влезе вътре и малко след това се озова в прегръдките на Линда.
9.
Хариет Бигълоу изврещя два пъти и припадна. Джина Буфалино гледаше втрещено.
— Разкарай Джина оттук — каза сепнато Търстън.
Той беше излязъл на паркинга, но се върна на бегом, когато чу изстрелите. За да намери това. Това клане.
Джини обгърна с ръка раменете на Джина и я изведе в коридора, където се бяха насъбрали пациентите, които можеха да ходят (в това число Бил Олнът и Танси Фрийман).
— Премести я — каза Търстън на Туич, като сочеше Хариет. — И дръпни роклята и надолу, нека бедното момиче поне да изглежда благоприлично.
Туич се подчини. Когато двамата с Джини влязоха отново в стаята, Търстън оглеждаше тялото на Франк Делесепс, който загина, защото дойде тук вместо приятеля на Джорджия и защото остана след времето за свиждания. Търстън беше метнал чаршаф върху Джорджия, по белия плат вече избиваха кървави макове.
— Можем ли да направим нещо, докторе? — попита Джини. Тя знаеше, че той не е лекар, просто се беше объркала заради шока. Гледаше тялото на Франк, притиснала длан към устата си.
— Да. — Търстън се изправи и коленете му изпукаха шумно. — Обадете се в полицията. Тук е било извършено престъпление.
— Всички, които са на смяна, се борят с пожара — поясни Туич. — А онези, които не са, или пътуват за натам, или спят, защото са си изключили телефоните.
— Е, обади се все пак на някого и разбери какво трябва да направим, преди да започнем да почистваме. Снимки или пък нещо друго. Не че е много трудно да се разбере какво се е случило. Ще трябва да ме извините за момент. Ще повърна.
Джини се отдръпна встрани, за да може Търстън да отиде в тоалетната. Той затвори вратата, но въпреки това се чуваше съвсем ясно как повръща — звук на форсиран двигател, задръстен от прах.
Джини усети лек световъртеж, нещо сякаш я подхвана и я издигна нагоре. Тя обаче устоя. След това погледна Туич и видя, че той затваря телефона си.