— Ръсти не отговаря — каза той. — Оставих му съобщение. Някой друг? А Рени?
— Не! — Тя потрепери. — Не на него.
— А сестра ми? Имам предвид Андрея?
Джини само го изгледа.
Туич издържа погледа ѝ за момент, след това сведе очи.
— Май не — промърмори.
Джини го докосна над китката. Кожата му беше студена заради шока. Тя предполагаше, че и нейната също е студена.
— Ако това ще те успокои — каза тя, — мисля, че Андрея опитва да се изчисти. Дойде да се види с Ръсти и аз съм почти сигурна, че това е самата истина.
Туич прокара длани по бузите си, превръщайки за момент физиономията си в трагична маска.
— Това е кошмар.
— Да — потвърди Джини, след това извади телефона си.
— На кого ще се обадиш? — Туич се усмихваше плахо. — На ловците на духове?
— Не. Ако изключим Андрея и Големия Джим, кой тогава остава?
— Сандърс, но той е напълно безполезен и ти го знаеш. Защо просто не почистим кървищата? Търстън е прав, ясно е какво се е случило тук.
Търстън излезе от тоалетната. Бършеше устата си с хартиена кърпичка.
— Защото има правила, младежо. А като се вземат предвид обстоятелствата, сега е още по-важно да ги спазваме. Ако не друго, то поне трябва да се опитваме пи ги спазваме.
Туич вдигна поглед и видя, че на една от стените съхнат парченца от мозъка на Сами Буши. Това, с което тя някога беше мислила, сега приличаше на купчинки мокри овесени ядки. Той се разплака.
10.
Анди Сандърс беше в квартирата на Дейл Барбара и седеше на леглото му. На прозореца танцуваха оранжеви отблясъци, които бяха резултат от пожара, обхванал редакцията на „Демократ“. Чуваше стъпки и приглушени гласове. Помисли си, че това сигурно са хората, които са изпратени на покрива.
Беше минал през аптеката отдолу и се беше качил по вътрешното стълбище. Сега извади съдържанието на кафявата торба, която беше донесъл — стъклена чаша, бутилка вода и шишенце с лекарство. Хапчетата бяха оксиконтин, розови на цвят, от двайсетмилиграмовите. На етикета пишеше: „За А. Гринъл“. Изсипа част от хапчетата в дланта си, преброи ги, след това изсипа още няколко. Двайсет. Четиристотин милиграма. Това количество може би не беше достатъчно да убие Андрея, чийто организъм беше привикнал към подобни медикаменти, но за него щеше да свърши работа.
Горящият наблизо огън нагряваше стените, затова по кожата му бяха избили капки пот. Имаше чувството, че температурата в стаята превишава четирийсет градуса. Избърса лицето си с кувертюрата на леглото.
„Няма да се пържа още дълго. В рая ще духа хладен ветрец, а всички ние ще седим на божията маса и ще вечеряме.“
Започна да троши розовите хапчета (използваше шишето), за да е сигурен, че ефектът ще е мигновен. Като чук в главата на добиче. Просто лягаш на леглото, затваряш очи и казваш: „Лека нощ, мили аптекарю, нека ята ангели да ти пеят успокоителни песнички.“
„Аз… и Клоди… и Дуди. Заедно цяла вечност.“
„Не смятам така, братко.“
Това беше гласът на Когинс — много строг и много високомерен. Анди престана да троши хапчетата.
„Самоубийците не сядат да вечерят на една маса с любимите си хора, приятелю мой; те отиват в ада и се натъпкват с нагорещени въглени, които остават вечно да горят в стомасите им. Би ли се зарадвал на това? Би ли казал «амин»?“
— Глупости — прошепна Анди и продължи да чупи хапчетата. — Ти беше същият като нас. Защо да ти вярвам?
„Защото говоря истината. Сега жена ти и дъщеря ти те гледат и ти се молят да не го правиш. Чуваш ли ги?“
— Не — отвърна той. — А и това не си ти. Просто чувам страхливата част от разума си. Тя е ръководела живота ми досега. Големия Джим ме контролира с нейна помощ. Така се забърках с тези мръсни амфетамини. Аз нямам нужда от парите, дори не мога да си представя за какво могат да послужат толкова много пари. Просто не можех да отказвам. Но сега вече мога. Не, господине. Нямам за какво да живея и затова си тръгвам. Още нещо да имаш да ми казваш?
Лестър Когинс като че ли нямаше. Най-накрая Анди счука хапчетата на прах, после напълни чашата с вода. Изтласка с длан розовия прах настрани и го изсипа в чашата. Започна да бърка с пръст. Чуваше единствено шума от пожара, неясните викове на хората, които се бореха с него, и топуркането на краката на онези, които бяха на покрива.
— Хайде сега в гърлото — каза той… но не отпи. Държеше чашата, но онази страхлива част от разума му — онази част, която не искаше да умира, въпреки че животът вече нямаше смисъл — му пречеше да изпие разтворените хапчета.