— Не, този път няма да спечелиш — каза той, но остави чашата, за да избърше отново потното си лице с кувертюрата. — Няма да стане, не и този път.
Доближи чашата до устните си. Вътре плуваше сладкото розово забвение. И отново остави чашата на масичката.
Страхливата част все още го контролираше. Дяволите да я вземат тази страхлива част.
— Господи, дай ми знак — прошепна. — Потвърди, че трябва да изпия чашата. Па макар и не за друго, а просто защото това е единственият начин да се махна от този град.
Покривът на „Демократ“ се свлече сред облак от искри. Горе на покрива някой (май беше Ромео Бърпи) изкрещя:
— Пригответе се, момчета, пригответе се!
Пригответе се. Това май беше знакът. Анди Сандърс вдигна отново смъртоносната чаша и този път страхливата част не задържа ръката му. Страхливата част сякаш се беше отказала.
Мобилният му телефон изсвири началните тонове на „Ти си красива“ — сантиментално парче, което беше избрала Клоди. Той вече надигаше чашата, когато един глас му прошепна, че това също може да е знак. Не можеше да определи дали този глас е на страхливата част или на Когинс, или на сърцето му. И точно защото не можеше да определи, отговори на повикването.
— Господин Сандърс? — Женски глас. Изморена, нещастна и уплашена жена. Анди стигна до този извод. — Обажда се Вирджиния Томлинсън от болницата.
— А, Джини! — Звучеше като едно време, сякаш беше щастлив и гореше от желание да помогне. Странна работа.
— За съжаление тук стана инцидент. Можете ли да дойдете.
Лъч светлина прониза мрака в главата на Анди. Той се смая, но в същото време изпита благодарност. Жената беше поискала той да отиде. Май беше забравил колко е приятно някой да разчита на него. Странно, та нали точно затова се беше кандидатирал за градски съветник. Не заради властта — тя беше приоритет на Големия Джим. Беше се кандидатирал, за да може да подава ръка за помощ. Такъв беше той в началото, а може би такъв щеше да бъде и в края.
— Господин Сандърс, там ли сте?
— Да. Затвори, Джини. Идвам веднага. — Той замълча за момент. — И престани да ме наричаш „господин Сандърс“. Наричай ме Анди. Всички сме в един отбор, нали така?
Той прекъсна връзката, занесе чашата в банята и изля розовата течност в тоалетната чиния. Настроението му се беше подобрило, но когато дръпна лостчето ни казанчето, нещата отново се влошиха. Депресията пак го обгърна като вмирисано старо палто. Нужен? Колко смешно. Той беше просто глупавият стар Анди Сандърс, нещастникът, който седеше в скута на Големия Джим. Подлогата. Дърдоркото. Човекът, който възприемаше ходовете и предложенията на Големия Джим като свои. Човекът, който през две години трябваше да прави предизборна агитация, разчитайки на селския си чар. Нещо, което Големия Джим или не можеше да прави, или не желаеше да прави.
В шишенцето имаше още хапчета. А в хладилника на долния етаж имаше още вода. Но Анди вече не мислеше за тези неща; той беше обещал на Джини Томлинсън да отиде в болницата и вече не можеше да се отметне. Все още обаче не се беше отказал от самоубийството, просто го беше отложил. Отлагане за неопределено време — това беше нещо характерно за политиката в малките градчета. А и му се искаше да се махне от спалнята, в която за малко щеше да загине.
Тя се пълнеше с дим.
11.
Моргата на погребалната агенция беше под земята и Линда се престраши да включи лампите. Ръсти се нуждаеше от светлина.
— Виж каква мръсотия само — каза той, посочвайки калните следи по пода, кутийките от бира и безалкохолни напитки по масите и отворената за боклук кофа в ъгъла, над която жужаха мухи. — Ако някой от Щатската комисия за погребални услуги или Здравния отдел види това, ще последва незабавно отнемане на разрешителното.
— Не сме в Ню Йорк — напомни му жена му. Тя гледаше металната маса, която се намираше в центъра на стаята. Повърхността ѝ беше зацапана със субстанции, които вероятно всеки човек би предпочел да не бъдат споменавани, а в един от каналите за оттичане на течности се търкаляше смачкана опаковка от вафла. — Дори не сме в Мейн вече, така ми се струва. Побързай, Ерик, тук мирише.
— В преносния смисъл също — отговори Ръсти. Мръсотията го обиждаше, възмущаваше го дори. Вероятно би ударил Стюарт Бауи по лицето само заради опаковката, изхвърлена върху масата, на която се източваше кръвта на мъртъвците.
В далечния край на стаята имаше шест метални камери за мъртъвци. Ръсти чу, че някъде отзад буботи компресорът на охладителната система.
— Тук няма недостиг на пропан — промърмори той. — Добре си живеят братята Бауи.