Тя въздъхна тежко.
— Съжалявам за неприличната дума; защо просто не се престориш, че не съм я казала, а? Майка ми постъпваше точно така. Междувременно имам друг въпрос: какво да правя оттук нататък? Градът е затънал в ужасни проблеми, а аз искам да помогна по някакъв начин, само дето още не знам как. Чувствам се глупава, слаба и объркана. Предполагам, че ако бях някой от онези старозаветни пустинници, щях да кажа, че имам нужда от знамение. И мисля, че в този момент дори нещо от сорта на „СЛАНИ ПО-ОТСТЪПЧИВА“ или „КАРАЙ ПО-БАВНО В РАЙОНА НА УЧИЛИЩЕТО“ би свършило работа.
В мига, в който го изрече, външната врата се отвори, след което силно се затръшна. Преподобната погледна през рамо, едва ли не очаквайки да зърне някой ангел в пълно снаряжение (с крила и ослепително бяла роба). „Ако иска да се бием, първо ще трябва да изцели рамото ми“ — мина през обърканото ѝ съзнание.
Обаче не беше ангел, а Роми Бърпи. Половината копчета на ризата му бяха разкопчани, краищата ѝ се развяваха и човекът изглеждаше не по-малко съкрушен от нея. Той закрачи по централната пътека между скамейките, но щом я зърна, се закова на място. И двамата изглеждаха еднакво изненадани.
— Боже мили! — възкликна Роми (с луистънския му акцент това прозвуча като „божей милий“). — Извинявай, не знаех, че си тук. Ще дойда по-късно.
— Няма нищо — отвърна Пайпър и се изправи, помагайки си единствено с дясната ръка. — Вече приключих.
— Аз всъщност съм католик… — започна мъжът („Гледай ти!“ — каза си преподобната) — … но нали в Честърс Мил няма католическа църква… ти си наясно с това като свещеник… и нали знаеш какво казват за бурята и пристанището… Казах си, че няма да е зле да намина и да кажа една молитва за Бренда. Винаги съм харесвал тази жена. — Той избърса бузата си с ръка. Стържещият звук от допира между дланта му и наболата му брада отекна изненадващо силно в притихналата църква. Кичурите му в стил Елвис бяха клюмнали покрай ушите му. — Не просто я харесвах; обичах я. Никога не съм ѝ го казвал, но мисля, че Бренда го знаеше.
Пайпър го изгледа с нарастващ ужас. Бе прекарала целия ден тук и въпреки че знаеше за случилото се пред „Фуд Сити“ — неколцина от енориашите ѝ я бяха известили, — не беше чула нищичко за Бренда Пъркинс.
— Бренда? Какво ѝ се е случило.
— Била е убита. Както и другите. Казват, че оня тип Барби го е сторил. Арестуваха го.
Преподобната притисна длан към устата си и се олюля. Роми се втурна към нея и я прихвана през кръста. В продължение на няколко секунди двамата останаха така пред олтара, досущ като млада двойка, която всеки момент ще бъде венчана, когато външната врата отново се отвори и Джаки въведе Линда и Джулия в църквата.
— Май идеята ми не се оказа чак толкова добра — отбеляза Джаки.
Интериорът на църквата бе като резонатор и макар че полицайката не говореше високо, Пайпър и Роми Бърпи я чуха идеално.
— Не си тръгвайте — спря ги преподобната. — Особено ако е заради случилото се. Не мога да повярвам, че господин Барбара… не бих казала, че е способен на подобно нещо. Та той намести рамото ми… Беше изключително мил и внимателен. — Тя се замисли над думите си. — Предвид обстоятелствата, де. Елате при нас. Моля ви, елате.
— Това, че можеш да наместиш рамо, не те прави неспособен за убийство — изтъкна Линда, ала прехапа устни и завъртя нервно венчалната си халка.
Джаки я хвана за китката.
— Трябва да бъдем дискретни, нали не си го забравила?
— Мисля, че е твърде късно за това — въздъхна Линда. — Вече ни видяха с Джулия. Ако напише репортаж и тези двамата кажат, че сме били в нейната компания, ще го отнесем.
Пайпър нямаше представа за какво говори полицайката, но долови същината на думите ѝ. Тя вдигна дясната си ръка и я размаха.
— Тук сте в моята църква, госпожо Евърет, и мога да ви уверя, че казаното тук остава зад тези стени.
— Обещавате ли? — попита Линда.
— Да. Така че защо не поговорим за това, което ви интересува? Тъкмо се молех за знак свише и вие се появихте.