В жлебовете пред камерите нямаше картончета с имена — още едно доказателство за немарливост, — така че издърпа и шестте камери. Първите две бяха празни, което не го изненада. Повечето хора, умрели след появяването на Купола, включително Рон Хаскел и семейство Еванс, бяха погребани набързо. Тялото на Джими Сиройс, който нямаше близки роднини, все още беше в малката морга на „Катрин Ръсел“.
В следващите четири камери бяха труповете, които бе дошъл да види. Веднага щом издърпа чекмеджетата, засмърдя на разлагаща се плът. Смрадта надделя над неприятните, но по-малко агресивни миризми на консерванти и погребални мазила. Линда отстъпи още по-назад и закри устата си с длан.
— Само да не повърнеш, Лини! — каза Ръсти и отиде в далечния край на стаята, където имаше шкафове. В първото чекмедже бяха нахвърляни списания за лов и риболов, затова той изпсува. В чекмеджето отдолу обаче намери това, което търсеше. Бръкна под един трокар, който изглеждаше така, сякаш никога не е бил почистван, и извади две нови найлонови маски.
Подаде едната на Линда, а другата сложи на лицето си. От следващото чекмедже взе гумени ръкавици, които изглеждаха адски жизнерадостни заради яркожълтия си цвят.
— Ако мислиш, че ще повърнеш въпреки маската, качи се горе при Стейси.
— Ще се оправя. Трябва да присъствам.
— Не смятам, че свидетелските ти показания ще имат голяма тежест — ти си ми съпруга все пак.
Тя повтори:
— Трябва да присъствам. Просто се опитай да работиш бързо.
Рамките, на които лежаха телата, бяха мръсни. След всичко, видяно досега, Ръсти не се изненада, но въпреки това изпита отвращение. Линда се беше сетила да донесе стария касетофон от гаража. Той натисна копчето за запис и направи проба, която за негова изненада се оказа доста сполучлива. Постави малкия „Панасоник“ върху една от празните рамки, след това нахлузи ръкавиците. Тази проста операция му отне доста време — ръцете му се потяха. Сигурно тук някъде можеше да намери талк, но не искаше да губи повече време. Чувстваше се неловко, сякаш правеше нещо нередно. Да, по дяволите, наистина правеше нещо нередно.
— Добре, да започваме. Часът е десет и четирийсет и пет вечерта, денят — двайсет и четвърти октомври. Този оглед се извършва в стаята за подготовка на погребална агенция „Бауи“. Която между другото е мръсна. Срам. Виждам четири трупа, три на жени и един на мъж. Две от жените са млади, на около двайсет години. Казват се Анджела Маккейн и Дуди Сандърс.
— Дороти — поправи го Линда. — Казва се… казваше се… Дороти.
— Поправка. Дороти Сандърс. Третата жена е на средна възраст. Името ѝ е Бренда Пъркинс. Мъжът е на около четирийсет години. Преподобният Лестър Когинс. Мога да идентифицирам всички тези хора.
Той махна на жена си и посочи телата. Тя хвърли един поглед и очите ѝ се наляха със сълзи. Придърпа нагоре маската и каза:
— Аз съм Линда Евърет, полицай от Честърс Мил. Номерът на значката ми е седемстотин седемдесет и пет. Аз също познавам мъртвите. — Тя намести маската върху лицето си. Очите ѝ гледаха умоляващо.
Ръсти ѝ направи знак да се отдръпне. Това беше просто една игра на думи. Той го знаеше, а и Линда вероятно също. Въпреки това той не се чувстваше потиснат. От малък мечтаеше да стане лекар и със сигурност щеше да стане, ако не се беше наложило да напусне училище, за да гледа родителите си, а и любопитството, което го беше мотивирало да прави дисекция на жаби и телешки очи в часовете по биология, го мотивираше и сега. Той искаше да знае. И щеше да узнае. Може би не всичко, но поне някои неща.
Тук мъртвите помагат на живите. Линда ли беше казала това?
Нямаше значение. Той беше сигурен, че те ще помогнат, ако могат.
— Не виждам да са правени козметични промени но телата им, но и четиримата са балсамирани. Не знам дали процесът е завършен, но подозирам, че не е, защото бедрените артерии все още са запушени.
— Анджела и Дуди, моля за извинение, Дороти, са пребити жестоко и са в напреднал стадий на разложение. Когинс изглежда също е пребит и също се разлага, но е в по-ранен стадий — мускулатурата на лицето и ръцете му е започнала да се отпуска съвсем скоро. Бренда, Бренда Пъркинс… — Той замлъкна и се наведе.
— Ръсти? — каза нервно Линда. — Скъпи?
Той протегна ръка, но размисли, решавайки първо да свали ръкавицата си. Докосна гърлото на Бренда, след това повдигна главата ѝ и опипа огромната бучка, която се намираше точно под тила ѝ. Остави внимателно главата ѝ и завъртя тялото ѝ настрани, за да огледа гърба и задните ѝ части.
— Господи! — възкликна той.
— Ръсти! Какво?