„Тя все още е изцапана с лайна“ — помисли си той и реши, че този факт не трябва да бъде записван. Не трябва да бъде записван, въпреки че Рандолф или Рени вероятно просто щяха да прослушат първите шейсет секунди от записа, а после да счупят касетата с токовете на обувките си и да изгорят това, което е останало от нея. Щеше да скрие този грозен факт.
Но щеше да го запомни.
— Какво?
Той облиза устни и каза:
— Бедрата и задните части на Бренда Пъркинс са посинели, което означава, че тя е умряла преди около дванайсет до четиринайсет часа, по-скоро четиринайсет. Има сериозни натъртвания по двете бузи. Следи от ръце, аз лично не се съмнявам в това. Някой я е хванал за лицето и е извил главата ѝ рязко наляво, счупвайки първия и втория шиен прешлен. Гръбнакът ѝ вероятно също е прекъснат.
— О, Ръсти! — простена Линда.
Той повдигна един след друг клепачите на Бренда. Опасенията му се потвърдиха.
— Съдейки по контузиите на бузите и кръвоизливите в склерите, стигам до извода, че смъртта не е настъпила мигновено. Жертвата не е можела да си поеме дъх и се е задушила. Не е ясно дали е била в съзнание или не. Да се надяваме, че не е била. За съжаление само това мога да кажа. Момичетата — Анджела и Дороти — са умрели най-рано. Стадият на разложение показва, че телата им са били на топло.
Той изключи касетофона.
— С други думи, не виждам нищо, което безспорно да доказва невинността на Барби, и нищо, което вече не знаем.
— Ами ако отпечатъците от пръстите му не съвпаднат със следите по лицето на Бренда?
— Белезите са твърде неясни. Лин, чувствам се като най-големия тъпанар в света.
Той избута в тъмнината камерите на двете мъртви момичета, които сега трябваше да обикалят моловете, да си купуват обеци и дрехи, и да обсъждат приятелите си. След това се обърна към жена си:
— Дай ми една кърпа. Видях, че до мивката има няколко. Дори ми се сториха чисти, което си е цяло чудо и тази кочина.
— Какво смяташ…
— Просто ми дай една кърпа. Всъщност, две. Първо ги намокри.
— Имаме ли време да…
— Ще се намери време.
Линда гледаше безмълвно как съпругът ѝ бърше внимателно бедрата и задника на Бренда Пъркинс. Когато свърши, той хвърли мръсните кърпи в ъгъла, като си мислеше, че ако братята Бауи бяха тук, щеше да ги набута в устите им.
Той целуна студеното чело на Бренда и избута камерата назад. Канеше се да прибере и Когинс, когато нещо го накара да замръзне на място. Лицето на преподобния не беше почистено много хубаво; все още имаше кръв по ушите, носа и веждите му.
— Линда, намокри още една кърпа.
— Скъпи, вече изминаха почти десет минути. Разтапям се от обич към теб, когато те гледам как се грижиш за мъртвите, но трябва и за живите…
— Може и да открием нещо тук. Той не е убит по същия начин. Личи си дори без… намокри една кърпа.
Тя се отказа да спори, намокри още една кърпа, изстиска я и му я подаде. Той почисти останалата по лицето на мъртвеца кръв, като работеше старателно, но не проявяваше същата почит, която беше проявил към Бренда.
Линда не беше голям фен на Лестър Когинс (по едно от ежеседмичните си предавания по радиото той беше заявил, че децата, които отидат да видят Майли Сайръс, вероятно ще попаднат в ада), но от това, което виждаше, ѝ ставаше много мъчно.
— Боже, той прилича на плашило, което група деца са замеряли с камъни.
— Нали ти казах. Той е пребит по друг начин. Тези наранявания не са от юмруци или ритници.
Линда посочи с пръст и попита:
— Какво е това на слепоочието му?
Ръсти не отговори. Взираше се смаяно в трупа. Започваше да разбира.
— Какво, Ерик? Прилича на… не знам… шевове.
— Точно така. — Маската му се размърда, защото той се усмихваше. Не от щастие, а от задоволство. Мрачно задоволство. — На челото му също, виждаш ли? И челюстта му. Това нещо е счупило челюстта му.
— Кое оръжие оставя такива следи?
— Бейзболна топка6 — каза Ръсти и затвори чекмеджето. — Не обикновена, а позлатена? Да. При силен удар може да се получи това, със сигурност ще се получи това.
Ръсти сведе челото си към нейното и маските им се допряха. Погледна я в очите.
— Джим Рени има такава топка. Когато отидох да говоря с него за липсващия пропан, тя беше на бюрото му. За другите нямам представа, но вече знам къде е умрял Лестър Когинс. И кой го е убил.
12.
След като покривът се срути, Джулия престана да гледа. Не можеше повече.
— Ела вкъщи — каза Роуз. — Стаята за гости е твоя, за колкото време искаш.
— Благодаря, но сега искам да остана сама, Роузи. Нали разбираш… с Хорас. Трябва да помисля.