— Къде ще отседнеш? Ще се оправиш ли?
— Да — отвърна тя, въпреки че не знаеше. Разумът ѝ май не беше размътен, мисловният ѝ процес протичаше нормално, но имаше чувството, че някой е инжектирал голяма доза новокаин в емоциите ѝ. — Може и да дойда по-късно.
Когато Роузи мина на отсрещния тротоар (там тя се обърна и ѝ махна притеснено с ръка), Джулия се върна при тойотата, качи Хорас на предната седалка и седна зад кормилото. Потърси с поглед Пит Фрийман и Тони Гуей, но не ги видя. Реши, че Тони е закарал Пит в болницата, за да намажат ръката му с мехлем. Беше цяло чудо, че никой от тях нямаше сериозни наранявания. А ако не беше взела кучето със себе си, когато тръгна за срещата с Кокс, то щеше да изгори заедно с цялото ѝ имущество.
Когато мисълта се появи, тя осъзна, че емоциите и са се притъпили само временно. Отвори уста и започна да вие пронизително. Хорас наостри големите си уши и я погледна разтревожено. Тя се опита да спре, но не успя.
Вестникът на баща ѝ.
Вестникът на дядо ѝ.
Вестникът на прадядо ѝ.
Пепелища.
Тя мина по Уест Стрийт и когато стигна до изоставения паркинг зад „Глоуб“, спря. Изключи двигателя, придърпа Хорас към себе си и плака пет минути над него. Хорас беше добро куче и стоически издържа.
Щом се наплака, тя се почувства по-добре. По-спокойна. Това спокойствие може би беше измамно, но ако не друго, сега поне можеше да мисли. И вече си мислеше за връзката вестници в багажника. Надвеси се над Хорас, който я близна приятелски по врата, и отвори жабката. Вътре беше пълно с какви ли не неща, но според нея някъде… вероятно…
Най-накрая тя я намери. Малка пластмасова кутия, пълна с кабарчета, ластичета и кламери. Ластичетата и кламерите нямаше да ѝ свършат работа, но кабарчетата…
— Хорас — каза тя. — Искаш ли разходка?
Хорас излая, за да покаже, че иска разходка.
— Добре. И аз искам.
Тя взе връзката вестници и се върна на главната улица. Сградата на „Демократ“ сега представляваше тлееща купчина отломъци, която ченгетата обливаха с вода (от онези толкова удобни ръчни пръскачки, които се бяха оказали пълни догоре). От гледката я заболя сърцето, но не много силно, защото сега имаше какво да прави.
Тя тръгна по улицата (Хорас крачеше тържествено отстрани) и започна да закача вестниците по стълбовете. Заглавието: „КРИЗАТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА, РАЗМИРИЦИ И УБИЙСТВА“ се виждаше съвсем ясно на светлината от пожара. Прииска ѝ се да беше избрала една-единствена дума: „ВНИМАВАЙТЕ“.
Не след дълго вестниците свършиха.
13.
Радиостанцията на Питър Рандолф изпращя три пъти. Спешно. Ужасен от това, което можеше да чуе, той натисна бутона и каза:
— Началник Рандолф, казвай.
Обаждаше се Фреди Дентън, който командваше нощната смяна и затова сега на практика беше заместник на Рандолф.
— Току-що ми се обадиха от болницата, Пит. Двойно убийство…
— Какво? — изкрещя Рандолф. Един от новите полицаи — Майки Уордлоу — се опули в него като монголски селянин, който за първи път вижда панаир.
Дентън продължи, говореше спокойно, а може би дори самодоволно. Беше на път да си навлече гнева на началника на полицията.
— … и самоубийство. Убийствата е извършило момичето, което твърдеше, че е било изнасилено. Загинали са наши хора, шефе. Ру и Делесепс.
— Ти… се… будалкаш!
— Изпратих там Руп и Мел Сиърлс — каза Фреди.
Хубавото е, че всичко е приключило и че няма да се наложи да я прибираме в кафеза при Бар…
— Ти трябваше да отидеш там, Фред. Ти си старши полицай.
— А кой щеше да остане тук?
Рандолф не можа да му отговори — оправданието бе или твърде умно, или твърде тъпо. Реши, че трябва да завлече задника си до „Катрин Ръсел“.
„Не искам повече тази работа. Не. Въобще не я искам.“
Но вече беше твърде късно. А и щеше да се справи с помощта на Големия Джим. Върху това трябваше да се концентрира — Големия Джим щеше да го избави.
Марти Арсено го потупа по рамото. Рандолф се обърна, като с мъка се въздържа да не го удари. Арсено не се усети, защото гледаше към отсрещния тротоар, където Джулия Шамуей разхождаше кучето си. Разхождаше кучето си и… какво?
Закачаше вестници по шибаните стълбове, ето какво.
— Тази кучка няма да се откаже — прошепна той.
— Искаш ли да отида при нея и да я накарам да спре? — попита Арсено.
Полицаят като че ли гореше от желание да изпълни тази задача и Рандолф за малко щеше да се върже. Размисли и поклати глава.
— Тя просто ще започне да ти опява за гражданските права. Сякаш не разбира, че всяването на паника не е в интерес на града. — Пак поклати глава. — Вероятно не разбира. Тя е невероятно… — Опита се да намери точната дума и след известно време успя. — Невероятно самомнителна.