— Кой полицай? Франк или Ру?
— Младият мъж. Познах го, въпреки че беше… доста обезобразен.
— Франк Делесепс те е ударил? — Анди просто не можеше да повярва. Четири години Франки му беше носил броевете на „Луистън Сън“, без да пропуска нито ден. Е, може би беше пропуснал някой и друг ден, но тогава имаше снежни бури. А и веднъж се беше разболял от шарка. Или пък от заушки?
— Не знаех, че се казва така, но да, той е.
— Брей… това е… — Какво е? И има ли някакво значение? Изобщо има ли нещо значение? И все пак Анди продължи смело: — Това е много жалко. Ние в Честърс Мил вярваме в отговорното поведение. В доброто. Просто в момента сме под напрежение. Обстоятелствата са извън контрола ни, нали разбираш?
— Разбирам — отговори Търстън. — Язовирът е прелял, така да се каже. Но онези полицаи бяха ужасно млади. Не бяха в час. — Той замълча за момент. — Нападнаха и жената, с която живея.
Анди не можеше да повярва, че този мъж говори истината. Полицаите в Честърс Мил не посягаха на хората без причина (без сериозна причина); такива неща се случваха само в големите градове, където има повече нарушители на реда. Разбира се, преди той би казал, че в Мил не е възможно едно момиче да убие двама полицаи, а после да се самоубие.
„Няма значение — помисли си Анди. — Той не само че не е от този град, но не е и от този щат. Това ще да е проблемът.“
Джини каза:
— Ти вече си тук, Анди, но не знам с какво можеш да помогнеш. Туич прибира труповете и…
Точно в този момент вратата се отвори. Вътре влезе млада жена, която водеше за ръка две сънени деца. Търстън я прегърна, а децата — момче и момиче — вдигнаха очи. Бяха обули маратонките си на бос крак и носеха фланелки вместо пижами. На фланелката на момчето, която стигаше до глезените му, пишеше: „Затворник 9091“ и „Собственост на щатския затвор «Шоушенк»“. „Дъщерята и внуците на Търстън“ — предположи Анди и още повече му домъчня за Клодет и Дуди. Опита се да не мисли за мъртвите си близки. Джини беше поискала помощ от него и той трябваше да ѝ помогне. Което без съмнение означаваше да изслуша историята, която тя със сигурност вече беше разказала няколко пъти за собствено успокоение. Тя несъмнено се опитваше да приеме фактите и да постигне душевен мир. Анди нямаше нищо против. Той беше добър слушател, а и предпочиташе да слуша, отколкото да гледа три трупа, единия от които на бившето му вестникарче. Слушането е съвсем проста работа, като се замисли човек; дори идиотите могат да слушат, макар че Големия Джим така и не беше хванал цаката на това занимание. Големия Джим беше по-добър в говоренето. И в планирането. Не беше ли цяло щастие, че във времена като тези разполагат с такава личност.
Докато Джини разказваше, Анди се сети нещо. Нещо важно може би.
— Дали някой…
Търстън се приближи, следван от новодошлите.
— Съветник Сандърс… Анди, това е моята партньорка Каролин Стърджис. А това са децата, за които се грижим. Алис и Ейдън.
— Искам си биберона — каза навъсено Ейдън.
— Вече си голям за биберон — възрази сестра му.
Момченцето едва не се разплака.
— Алис — каза Каролин Стърджис, — държиш се зле. А какви са лошите хора?
Лицето на Алис просветна.
— Лошите хора са гадни! — изкрещя и започна да се кикоти. Братчето ѝ се присъедини към нея след кратко колебание.
— Съжалявам — каза Каролин на Анди. — Нямаше кой да ги наглежда, а и Търс ми се стори много смутен, докато разговаряхме по телефона.
Беше трудно за вярване, но като че ли възрастният мъж практикуваше нощни спортове с младата дама. Анди не се заинтересува от това чак толкова, въпреки че при други обстоятелства щеше да си представи вероятните пози и да се запита как точно го целува тя със сочните си устни. Сега обаче главата му беше заета с други мисли.
— Дали някой е казал на Фил, че жена му е мъртва? — попита той.
— Фил Буши? — възкликна Дъги Туичъл, който влезе при тях. Раменете му бяха отпуснати, а лицето му имаше пепеляв цвят. — Кучият му син я напусна и се чупи от града. Още преди няколко месеца. — Погледът му се спря върху Алис и Ейдън Епълтън. — Извинявайте, дечица.
— Няма проблеми — отвърна Каролин. — В нашата къща е позволен всякакъв език. Така всичко изглежда много по-реалистично.
— Точно така — изчурулика Алис. — Ние можем колкото си искаме да казваме „лайно“ и „пикня“, поне докато мама не се върне.
— Но не и „кучка“ — поясни Адам. — Вече не.
Каролин не обърна внимание на новата тема на разговор.
— Търс? Какво се е случило?