— Не пред децата — каза той. — Независимо че сме либерални по отношение на езика.
— Родителите на Франк са извън града — поясни Туич, — но успях да се свържа с Хелън Ру. Тя го прие доста спокойно.
— Пияна ли беше? — попита Анди.
— Като мотика.
Анди се поразходи по коридора. Няколко пациенти, облечени с болнични халати и обути в чехли, стояха с гръб към него. Той предположи, че гледат към стаята където се беше разиграла трагедията. Нямаше желание да се присъедини към тях, а и беше изключително доволен, че Дъги Туичъл е направил каквото трябва. Като аптекар и политик неговата работа беше да се грижи за живите, а не за мъртвите.
Освен това той знаеше нещо, което тези хора не знаеха. Да, не можеше да им каже, че Фил Буши е все още в града и че живее като отшелник в студиото на радиостанцията, но можеше да каже на Фил, че жена му е мъртва. Можеше да му съобщи и трябваше да го направи. Разбира се, не знаеше каква ще е реакцията на Фил, защото той напоследък не беше на себе си. Ами ако започнеше да буйства? Ами ако убиеше носителя на лошите новини? А дали това наистина щеше да е чак толкова ужасно? Самоубийците вероятно отиваха в ада и цяла вечност се тъпчеха с нагорещени въглени, но убитите (Анди беше почти сигурен в това) отиваха в рая, където сядаха на масата на Господ и се хранеха с печено говеждо и подсладено вино.
Заедно с любимите си хора.
15.
Въпреки че беше поспала през деня, Джулия се чувстваше по-изморена от всякога. Ако не приемеше предложението на Роузи, оставаше на улицата. Колата също беше вариант, разбира се.
Тя се върна при тойотата, откачи каишката на Хорас, за да може той да скочи на предната седалка, а после седна зад кормилото и се опита да мисли. Харесваше Роуз Туичъл, но ако отидеше при нея, тя щеше да започне да предъвква събитията от изминалия тежък ден. Щеше да поиска да разбере дали може да се направи нещо по отношение на Дейл Барбара. Щеше да попита Джулия, а тя нямаше никакви идеи.
Междувременно Хорас се взираше в нея, наострените му уши подсказваха, че очаква следващия ѝ ход. Като го гледаше, се сети за жената, която беше загубила кучето си — Пайпър Либи. Преподобната щеше да ѝ предложи подслон, а и нямаше да ѝ досажда. След като се наспеше хубаво, Джулия сигурно щеше да може да мисли отново. Дори да прави някакви планове.
Запали двигателя и потегли към къщата на Пайпър. Когато стигна там, видя, че прозорците са тъмни и че на вратата е закачена бележка. Извади кабарчето, занесе бележката в колата и я прочете на светлината на вътрешната лампичка.
„Отивам в болницата. Някой е открил стрелба там.“
Джулия отново зави пронизително, но когато Хорас започна да ѝ приглася, спря. Включи на задна, след това изключи от скорост и слезе, за да остави бележката там, където я беше намерила. Имаше вероятност някой друг нещастен енориаш да потърси помощ от единственото духовно лице, останало в Мил.
А сега накъде? Може би при Роузи? Но дали тя вече не си беше легнала? Болницата? Въпреки че беше стресирана и уморена, Джулия щеше да се насили да отиде там, ако виждаше смисъл. Само че вестникът вече не съществуваше и тя нямаше къде да публикува фактите, така че каква беше ползата да се подлага на новите ужасии?
Излезе от алеята и подкара по Таун Комън Хил Нямаше никакви идеи, докато не стигна до Престил Стрийт. След около три минути паркира пред къщата на Андрея Гринъл, която също тънеше в мрак. Почука леко на вратата, но никой не се появи. Тъй като нямаше как да знае, че Андрея си е легнала в спалнята на горния етаж и че е заспала дълбоко за първи път, откакто престана да взима хапчета, Джулия предположи, че е отишла при брат си Дъги или при някоя приятелка.
Хорас седеше на изтривалката, гледаше стопанката си и я чакаше да предприеме нещо. Само че Джулия беше твърде объркана, за да предприеме нещо, и твърде изморена, за да тръгне нанякъде. Беше почти сигурна, че ако подкара колата отново, ще катастрофира и ще убие и себе си, и кучето.
Мислите, които се въртяха непрекъснато в главата ѝ, не бяха свързани с изгорялата сграда, а с изражението на полковник Кокс, след като тя го беше попитала дали са ги изоставили.
Той беше отрекъл. Но докато отричаше, сведе глава, за да не срещне погледа ѝ.
На верандата имаше дървена скамейка. Ако се наложеше, щеше да се свие там. Но може би…
Натисна дръжката на вратата и откри, че не е заключено. Поколеба се, за разлика от Хорас. Очевидно вярвайки, че е добре дошъл навсякъде, той веднага се шмугна вътре. Каишката се изпъна и тя го последва, като си каза, че сега кучето ѝ взима решенията.
— Андрея — провикна се неуверено. — Андрея, тук ли си? Джулия е…