Андрея лежеше по гръб и хъркаше като шофьор на камион след четиридневно пътуване. Само лявото ѝ стъпало помръдна — все още не беше изчезнал нервният тик, причинен от спирането на лекарствата.
В дневната не светеше лампа, но въпреки това там не беше съвсем тъмно; Андрея беше оставила включена лампата в кухнята. Усещаше се неприятна миризма. Прозорците бяха отворени, но тъй като нямаше никакъв вятър, миризмата на повръщано не беше изчезнала напълно. Дали някой не ѝ беше споменал, че Андрея е болна? От грип?
Може и да беше грип, но може и да беше заради спирането на лекарствата.
Както и да е, болестта си е болест, а болните хора обикновено мразят да остават сами. Което означаваше, че в къщата няма никого. А тя беше страшно изморена. В другия край на стаята имаше хубава дълга кушетка, която сякаш я викаше. Андрея нямаше да се разсърди, ако сутринта я завареше да спи там.
— Може би дори ще ми направи чаша чай — изрече Джулия. — Двете ще се посмеем на това. — В момента обаче идеята, че е възможно някога да се разсмее, ѝ изглеждаше абсурдна. — Хайде, Хорас.
Тя откачи каишката му и се затътри до кушетката. Хорас я изчака да легне и да подпре глава на малката възглавничка, след това се отпусна на пода и положи муцуната си върху лапите.
— Бъди добро момче — каза тя и затвори очи. Тогава си припомни как Кокс сведе поглед. Защото полковникът смяташе, че Купола няма да се вдигне скоро.
Тялото обаче често проявява такова милосърдие, на каквото мозъкът е неспособен. Джулия заспа. Кафявият плик, който Бренда се беше опитала да ѝ достави сутринта, лежеше на един метър от главата ѝ. По едно време Хорас скочи на кушетката и се сгуши между коленете на Джулия. Когато слезе долу на сутринта, Андрея, която за първи път от години насам се чувстваше добре, ги намери в тази поза.
16.
В дневната на семейство Евърет се бяха събрали четирима — Линда, Джаки, Стейси Могин и Ръсти. Той им сервира чай с лед, а след това им разказа накратко какво е открил в погребалната агенция. Първият въпрос зададе Стейси, един чисто практичен въпрос:
— Сети ли се да заключиш?
— Да — отговори Линда.
— Дай ми ключа. Трябва да го оставя на мястото му.
„Ние и те — помисли си отново Ръсти. — Разговорът ще е на тази тема. Вече е на тази тема. Нашите тайни. Тяхната сила. Нашите планове. Техните планове.“
Линда подаде ключовете на Стейси, след това но пита Джаки дали момичетата не са ѝ създали някакви проблеми.
— Нямаше пристъпи, ако за това се тревожиш. През цялото време, докато ви нямаше, спаха като агънца.
— Какво ще направим по въпроса? — попита Стейси. Беше крехка на външен вид, но непоколебима. — Ако искаме Рени да бъде арестуван, ще трябва да убедим Рандолф. Ние, трите жени — в ролята на полицейски служители, а Ръсти — в ролята на патолог.
— Не! — извикаха едновременно Линда и Джаки. Джаки — решително, а Линда — уплашено.
— Имаме хипотеза, но не и доказателства — каза Джаки. — А и не съм сигурна, че Пит Рандолф ще ни повярва дори ако му покажем снимки, на които се вижда как Големия Джим чупи врата на Бренда. С Рени сега са дупе и гащи, каквото и да се случи. Освен това повечето полицаи ще застанат на страната на Пит.
— Особено новите — добави Стейси и подръпна един от стърчащите си руси кичури. — Голяма част от тях не са много умни, но пък са верни като кучета. И обичат да носят пистолети. Има и друго. — Тя се приведе напред. Тази вечер се появиха още седем-осем нови. Просто деца от гимназията. Големи, тъпи и ентусиазирани. Направо се плаша, като ги гледам. И още нещо. Тибодо, Сиърлс и Рени Младши са помолили новобранците да им препоръчат още хора. Само след няколко дена полицията няма да е вече полиция, а армия от тийнейджъри.
— Никой ли няма да ни послуша? — попита Ръсти. Не че не вярваше на Стейси, просто искаше да е съвсем сигурен. — Абсолютно никой?
— Хенри Морисън може би — каза Джаки. — Той вижда какво става и изобщо не е очарован. Но другите? Те са верни на началниците си. Отчасти, защото се страхуват и отчасти, защото харесват властта. Тези като Тоби Уилън и Джордж Фредерик никога не са имали власт, а тези като Фреди Дентън са си просто гадняри.
— Какво се опитваш да кажеш? — попита Линда.
— Опитвам се да кажа, че засега трябва да си траем. Ако Рени е убил четирима, това би означавало, че той е много, много опасен човек.
— Изчакването ще го направи още по-опасен — възрази Ръсти.
— Трябва да мислим за Джуди и Джанел, Ръсти — каза Линда. Тя гризеше ноктите си, нещо, което Ръсти не я беше виждал да прави от години. — Не можем да рискуваме живота им. Аз няма да го рискувам, няма да позволя и ти да го рискуваш.