— Само така, братко. Само така.
21.
Барби лежеше на леглото и чакаше да дойде утрото. Какво ли щеше да му донесе то? По време на престоя си Ирак той се беше поучил да не се тревожи за бъдещето, макар че от това нямаше кой знае каква полза. В края на краищата съществуваха само две правила по отношение на страха (Барби беше стигнал до извода, че е невъзможно страхът да бъде преодолян) и сега, докато лежеше и чакаше, той си ги повтори.
Трябва да приема фактите, които не мога да контролирам.
Трябва да превърна недостатъците в предимства.
Второто правило означаваше, че ресурсите трябва да се използват внимателно и че плановете трябва да се съобразяват с тях.
Един от ресурсите му беше скътан в матрака — швейцарското ножче. То беше малко и имаше само две остриета, но дори по-късото с лекота можеше да пререже гърлото на човек. Барби знаеше, че е извадил късмет с него.
Хауард Пъркинс беше мъртъв и правилата при арестуване, които той беше наложил, вече не се съблюдаваха. След случилото се в града през последните четири дена беше нормално полицейското управление да изпитва проблеми, но имаше и нещо друго. Рандолф беше тъп и немарлив, а във всяка една бюрократична система подчинените следват примера на началниците си.
Да, бяха му взели отпечатъци и го бяха снимали, по Хенри Морисън (той изглеждаше изморен и отвратен) дойде долу след цели пет часа. Застана на два метра от килията, явно се страхуваше Барби да не го докопа.
— Забравил си нещо, а? — попита Барби.
— Обърни си джобовете и изсипи съдържанието им в коридора — настоя Хенри. — След това трябва да си свалиш панталоните и да ми ги подадеш през решетките.
— Ако се подчиня, ще получа ли нещо за пиене или пак ще се наложи да сърбам от тоалетната чиния?
— Какви ги дрънкаш? Младши ти донесе вода. Видях го.
— Беше сипал сол в нея.
— Да бе, да, сол — възрази полицаят, но като че ли не беше съвсем сигурен. Май все пак тук имаше и мислещи същества. — Прави каквото ти казвам, Барби. Исках да кажа Барбара.
Барби изпразни джобовете си, изваждайки портфейла, ключовете, монетите, банкнотите и медальона на Свети Кристофър, който носеше за късмет. Швейцарското ножче щеше да си остане скътано в матрака.
— Нямам нищо против да ме наричаш Барби дори когато ми слагаш въже на шията. Такава ли е идеята на Рени? Бесило? Или разстрел?
— Млъкни и ми подай панталоните! Ризата също.
Хенри се правеше на провинциален педант, но на Барби му се стори, че е доста разколебан. Това беше добре като за начало.
Двама от новите голобради полицаи бяха слезли долу. Единият държеше флакон със сълзотворен газ, а другият — електрошокова палка.
— Имаш ли нужда от помощ, полицай Морисън? — попита по-високият от двамата.
— Не, но няма да е зле да стоите до стълбите и да хвърляте по едно око, докато приключа тук — беше им казал той.
— Не съм убил никого. — Барби говореше спокойно, като се стараеше думите му да звучат искрено и честно. — Мисля, че ти знаеш това.
— Знам само, че ако не млъкнеш, ще бъдеш ударен с палка.
Хенри провери дрехите, но не накара Барби да си свали гащите и да разтвори бузите на задника си. Претърсването беше позакъсняло и доста повърхностно, но поне някой се беше сетил да го извърши.
Когато приключи, Хенри ритна дънките към решетките (преди това конфискува всички вещи, както и колана).
— Може ли да си получа медальона?
— Не.
— Хенри, само помисли. Защо бих…
— Млъквай.
Хенри мина покрай двете голобради полицайчета носейки личните вещи на Барби в ръка. Беше свел глава. Момчетата го последваха, едното обаче поспря за момент, ухили се на Барби и прекара недвусмислено пръст по гърлото си.
След това той остана сам; нямаше какво друго да прави, освен да гледа прозореца (тясно матово стъкло, подсилено с тел), да чака изгрева и да се чуди дали наистина ще го измъчват с вода. Може би Сиърлс само така си дрънкаше, правейки се на интересен? Ако и в мъченията бяха толкова добри, колкото в приемането ми затворници, имаше голяма вероятност да го удавят.
Той се чудеше също така дали някой няма да слезе долу при него преди изгрев-слънце. Някой, притежаваш ключ. Някой, който да дойде твърде близо до вратата. При наличието на ножа бягството не беше чак толкова невъзможно, но на сутринта шансовете вече щяха да са много малки. Може би трябваше да опита, когато Младши му подаде през решетките чашата със солена вода… само че Младши гореше от желание да използва пистолета си. Рискът щеше да е голям, а Барби не беше толкова отчаян. Все още не беше.